Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Как е умрял баща ми?

— Не чу ли, че паднал от коня?

— Да. Чух и коментара на Бърич. Баща ми не е човек, който би паднал от коня, нито конете му биха го хвърлили.

— Бърич трябва да внимава с приказките.

— Тогава как е умрял?

— Не зная. Но също като Бърич, не вярвам да е паднал от коня. — Сенч замълча. Приклекнах в краката му, загледан в огъня.

— И мен ли ще убият като него?

— Не зная — отвърна той след малко. — Ще се постарая да им попреча. Мисля, че първо трябва да убедят краля в необходимостта да го сторят. А направят ли го, аз пръв ще науча.

— Значи смяташ, че убийците са в крепостта?

— Да, така смятам. Повярвай ми, не знаех какво се готви, докато не се случи. Нямам участие в тази работа. Дори не са ми искали съвета. Вероятно защото са знаели, че не само ще откажа, но и повече… Щях да се погрижа никога да не се случи.

— Ох. — Поотпуснах се малко. — Значи, решат ли да се справят с мен, пак няма да се обръщат към теб. Инак ще ме предупредиш за това.

Той ме хвана за брадичката и вдигна лицето ми към своето.

— Смъртта на баща ти е достатъчно предупреждение. Сега и занапред. Ти си копеле, момче. Ние винаги сме изложени на риск. Ние можем да бъдем прежалени. Освен когато това заплашва тяхната собствена сигурност. Повтарял съм ти го не веднъж и дваж през последните години. Запомни този урок завинаги. Позволиш ли да си помислят, че не си им нужен, веднага ще те убият.

— Но аз и сега не съм им нужен.

— Не си ли? Аз остарявам, момче. Ти си млад, способен, произходът ти е изсечен на лицето. Достатъчно е да не проявяваш погрешни амбиции и ще доживееш до моите години. — Той спря, погледна ме и продължи натъртено. — Ние сме служители на краля, момче. Принадлежим му изцяло и във всичко, ако досега не си го осъзнал. Никой не знае с какво се занимавам, повечето дори са забравили, че съществувам. Ако някой знае за нас, научил го е от краля.

— Но нали… ти каза, че убийците са в крепостта. Щом не са те използвали и кралят не знае, тогава… кралицата! — Чак подскочих, завладян от неочаквана увереност.

Очите на Сенч прикриваха мислите му.

— Това са опасни предположения. Още по-опасни, ако смяташ да предприемеш нещо по въпроса.

— Защо?

Сенч въздъхна.

— Когато стигнеш до някаква идея и сметнеш, че тя отговаря на истината, но нямаш доказателства, ти си затваряш очите към другите възможности. А трябва да преценяваш и тях, момче. Може да е било случайност. Или убиецът да е от имението и околностите. Да няма нищо общо с произхода на принца. Или пък кралят разполага с друг убиец, за когото дори аз не знам, и е разпоредил синът му да бъде убит.

— Не вярваш в това, което казваш — рекох уверено.

— Прав си. Не вярвам. Защото нямам доказателства. Също както не разполагаме с доказателства, че смъртната присъда е издала кралицата.

Това е всичко, което помня от онзи разговор. Сигурен съм обаче, че Сенч нарочно ме насочи към идеята, че от всички потенциални кандидатури най-вероятната е на кралицата и че трябва да се пазя от нея. Тази мисъл се загнезди в мен и не ме напускаше през следващите дни. Продължавах да си изпълнявам задълженията, косата ми постепенно израсна и към края на лятото животът сякаш се върна в нормалното си русло. Веднъж седмично ме пращаха в града с различни поръчки. Скоро след това забелязах, че независимо кой ме праща, една или две от покупките бяха от магазинчето на Моли. Започнах да се досещам кой стои зад моите скъпоценни часове на свобода. Не всеки път имах възможност да прекарвам времето си с Моли, но за мен беше достатъчно да спра пред прозореца на магазина, докато ме забележи, или дори само да си кимнем. Веднъж чух някой в магазина да хвали добрата й продукция и как никой друг не можел да прави такива ароматни свещички, откакто починала майка й. Усмихнах й се, радостен от успеха й. Лятото дойде и доведе със себе си топлото време и островитяните. Едни идваха като почтени търговци, със стоки от студените земи — кожи, кехлибар, резбовани фигури от кост и бурета с мас, както и истории за далечни страни, от които понякога настръхвах. Моряците от града се отнасяха подозрително към тях и ги наричаха шпиони и съгледвачи. Но стоките им намираха добър прием, а златото, което предлагаха за нашите вина и жито, беше чисто и търговците го прибираха охотно.

Но и други островитяни посещаваха бреговете ни, само че не толкова близо до Бъкипската крепост. Те идваха с мечове и факли, с лъкове и тарани, за да плячкосват селата и да насилват жените. На пръв поглед приличаше на надлъгване — те се опитваха да открият някое незащитено, но богато селце, а ние — да ги примамим там, където можем да ги ударим най-силно. Но и да е било надлъгване, през онова лято не беше в наша полза. При всяко посещение в града научавах за нови опожарени и разграбени селища.