Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Предполагам, че ножът още стои там.

— Момче!

От десетината или повече юноши, подредени край огъня, аз бях единственият, който подскочи. Никой не ми обърна внимание, когато се изправих и заобиколих групата, за да заема мястото си на ниската маса срещу учителя Федрен.

Свих колене под масичката, седнах върху скръстените си крака и подадох изписания от мен лист на учителя. Докато проверяваше написаното, си позволих да отклоня за кратко вниманието си.

С настъпването на зимата заниманията ни се прехвърлиха в Голямата зала. Зад стените на крепостта бушуваше сурова морска буря, а вълните се удряха във вълнолома с такава сила, че от време на време се разтърсваха дори каменните основи на крепостната стена. Ниските облаци ни лишаваха и от няколкото часа светлина, на които доскоро се радвахме, и аз заживях с усещането, че мракът е всъщност мъгла, която се е спуснала навсякъде около нас. Заради липсата на слънце имах чувството, че живея в непрестанна дрямка. За момент отпуснах вътрешните си сетива на воля и долових потъналите в зимна мудност умове на кучетата, свили се на двора под стрехите. Дори там не успях да открия някоя интересна мисъл или усещане.

И трите огнища бяха запалени и пред всяко от тях се бе събрала различна група. Едната стягаше такъми за утрешния лов и аз жадувах да съм там и да слушам разказите на Шерф, прекъсвани от възклицанията и веселия смях на слушателите. Втората група, в далечния край, се състоеше от деца, които напяваха монотонни песни. Познах „Песента на пастира“, която знаех добре и аз. Там имаше и няколко майки, които потропваха с крака в такт на песните, докато плетяха вълнени шалове.

Тук, край нашето огнище, повечето от децата вече бяха навлезли в юношеска възраст. Федрен ни учеше на четмо и писмо. Проницателните му сини очи не пропускаха нищо.

— Ето тук — посочи ми той като чукна с нокът по листа. — Забравил си да им кръстосаш опашките. Нали ти ги показвах? Хайде, хващай се отново за писане. Но внимавай да не задремеш, инак веднага ще те пратя да носиш дърва. И ти, Великодушна, ще идеш да му помагаш, ако пак заподсмърчаш. Но от друга страна… — той отново съсредоточи поглед върху написаното от мен — трябва да призная, че краснописът ти се е подобрил значително, но само по отношение на нашенските знаци, но и на островитянските руни. Макар че последните едва ли могат да се рисуват върху толкова грапава хартия. Пък и мастилото не е най-доброто. Гладък бял лист и добра четчица — ето какво е нужно за руните. — Той прокара нежно пръсти по хартията, над която работеше. — Момче, продължавай да напредваш в същия дух и още преди да е свършила зимата ще ти позволя да ми направиш копие на „Кралски справочник за церове“. Какво ще кажеш, а?

Опитах се да се усмихна и да покажа, че съм поласкан. Подобни задачи обикновено не се даваха на ученици — добрата хартия наистина бе рядкост, а едно небрежно движение с четката можеше да опропасти часове упорит труд. Знаех, че „Кралския наръчник“ е доста опростен сборник от билкови рецепти, но дори работата върху него щеше да е истинска чест за такъв като мен. Когато се надигнах, за да се върна на мястото си, той протегна ръка и ме спря.