Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Следващото утро бе най-сивото в живота ми. Изтърколих се от леглото, прекалено слаб да надвия нещастието си. Всички възможни решения ми се струваха напълно неприемливи. Главоболието ми беше още по-нетърпимо. Легнах пак и затворих очи, но сънят не идваше. Чувах гласове, или по-скоро един глас, който сякаш спореше със себе си: „Искаш да го прекършиш, както прекърши и предишния, нали?“ — мърмореше той гневно. „Ти и твоите тъпи изпитания!“, а после: „Не зная как иначе. Трябва да съм сигурен, че ще мога да му се доверя. Гласът на кръвта ще покаже. Ще изпитаме куража му.“ „Куража му! Искаш безгласно оръдие, което да ти се подчинява сляпо!“ И малко по-тихо: „Не ми говори за кръв и наследство. Спомни си кой съм аз за теб! Не за неговата и за моята преданост се безпокои тя.“

Гневните гласове утихнаха, превърнаха се отново в един глас, тънък, почти писклив. Опитах се да повдигна клепачи. Стаята ми се беше превърнала в сцена на ожесточен спор между Бърич и госпожа Чевръстка, която, изглежда, ме защитаваше. Бе донесла пълна кошница, от която се подаваха гърлата на няколко шишета. Миризмата на синап и лайка бе толкова неприятна, че едва не повърнах. Бърич стоеше непоклатимо между нея и леглото. Беше скръстил ръце на гърдите си, а в краката му се бе свила Лиска. Думите на Чевръстка отекваха в главата ми като хвърлени камъни:

— В крепостта… тези чисти чаршафи… знам всичко за момчетата… това миризливо куче…

Не чувах какво й отвръща Бърич. Стоеше там и я гледаше.

По-късно си тръгна, но Лиска остана до леглото ми, дори се покатери в краката ми. Следващия път, когато отворих очи, вече се зазоряваше. Бърич ме повдигна несръчно от възглавницата и я обърна откъм хладната страна, после приседна до мен на леглото.

— Фиц, не зная какво ти е, но такова нещо досега не съм виждал. Във всеки случай, каквото и да е то, не е нито в червата ти, нито в кръвта. Ако беше малко по-голям, щях да заподозра, че си се влюбил. Държиш се като войник след тридневен запой, но не си пил нито глътка. Момче, какво става с теб?

Гледаше ме с искрена тревога, по същия начин, по който гледаше някоя закъсала жребна кобила или прободено от глиган ловно куче. Опитах се да надникна вътре в него.

Както винаги стената си беше на мястото и само Лиска изскимтя неспокойно и премести муцунка на другата си лапичка. Накрая реших да поговоря за това, което ме измъчва, без да споменавам Сенч.

— Самотен съм — признах и това ми прозвуча като оплакване.

— Самотен ли? — сбърчи вежди Бърич. — Фиц, аз съм до теб. Как можеш да кажеш, че си самотен?

С което разговорът приключи още преди да е започнал. По-късно той ми донесе храна, но не настоя да се храня. Тази нощ Лиска остана да ме пази. Питах се как ли ще реагирам, ако тайната врата се отвори, но същевременно си повтарях, че няма за какво да се безпокоя. Защото вярвах, че вратата вече никога няма да се отвори.

Отново настъпи утрото. Лиска ме побутна и изтича при вратата. Твърде измъчен, за да ме е грижа дали Бърич няма да ме залови, аз надникнах в нея и открих глад, жажда и препълнен пикочен мехур. Навлякох един халат и я изведох до двора, после отидох в кухнята да взема нещо за закуска. Готвачът се зарадва да ме види на крака, както и други, дошли в този ранен час. Лиска получи шест кокала от нощното пиршество, а на мен готвачът предложи прясна шунка с яйца. Апетитът на Лиска ми подейства заразително и скоро вече нагъвах лакомо от още топлия тиган, пришпорван от изострените сетива на животното.

След закуската кучката ме отведе в конюшните и макар че предвидливо изтеглих ума си от нейния, преди да влезем вътре, се почувствах странно ободрен от нашия контакт. Бърич ме огледа внимателно, погледна Лиска, изсумтя нещо и ми подаде бутилка мляко и биберон.

— Няма нещо в главата на човек — рече ми той, — което да не може да бъде излекувано с работа и грижа за някой друг. Една от плъховите кучки роди преди две нощи и най-малкото от кутретата отказва да се храни. Погрижи се да не умре от глад до вечерта.

Кутрето беше наистина съвсем дребно и грозно, с розова кожа, която прозираше през рядката козина. Беше стиснало очи, твърде слабо и отпуснато, за да се интересува от околния свят. Опашката му беше дълга и тънка, досущ като на плъховете. Имаше розово хлътнало коремче. Бърич ми беше разказвал за плъховите кучета — че можели да увиснат на носа на някой побеснял бивол и да си останат там, каквото и да направи. Изглежда, ги уважаваше заради упоритостта и издръжливостта им, макар че единственото, за което се използваха, бе да ловят плъхове из конюшните и близките полета. Прекарах там цялата сутрин и си тръгнах доволен от себе си, след като успях да напълня коремчето на кутрето с мляко. Следобедът премина в почистване на яслите. Бърич се навърташе край мен и ми измисляше нова работа веднага щом приключех с предишната. Не говореше много, не ми задаваше въпроси, но все беше наблизо — сякаш за да не ми даде повод да се оплаквам от самотата си. Привечер отново се върнах при кутрето и го нахраних — и с радост установих, че е по-силно от сутринта. Докато се любувах на розовото му носле и на сладките усещания, които долавях в ума му, Бърич се наведе към мен пред една от преградите и ме тупна по главата.