Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Пътят следваше брега на река Бък, която щяхме да пресечем през един брод недалеч от границата с Фароуското херцогство. Оттам щяхме да продължим през Фароуските равнини, без сенчица и под палещите лъчи на слънцето, чак до Синьото езеро. От него щяхме да вървим покрай река Студ, която извира някъде в Планинското царство. От крепостта Студ започва търговският път, който минава през планините, издига се високо до Бурния проход и след това се спуска надолу към зелените хълмове над Дъждовните равнини. Но ние нямаше да идем чак дотам, а щяхме да се установим в Джаампе, единственото селище в Планинското царство, което би могло да се нарече градче.

До голяма степен пътуването не се отличаваше с нищо особено. След първите три дни всичко си застана на мястото и животът потече в едно относително познато и повторяемо русло, като промените идваха единствено от пейзажа около нас. Всяко селце по пътя излизаше да ни посрещне с цялото си население и да проводи най-добри пожелания за предстоящата сватбена церемония.

Но след като излязохме в безлюдните равнини на Фароу, крайпътните селца постепенно изчезнаха. Богатите чифлици и търговски селища на Фароу се намираха далече на север от нашия път, по поречието на река Вин. Равнините, които пресичахме, се обитаваха единствено от чергарски племена, които вдигаха жилища само когато задуха студеният зимен вятър, в очакване да настъпи отново това, което наричаха „зеления сезон“. Често доближавахме стада овце и кози или табуни коне, но срещите ни с хората от тази равна страна се ограничаваха до вида на коничните им палатки в далечината или самотен пастир, щръкнал на някой от редките хълмове и вдигнал ръка за поздрав.

Двамата с Хендс отново имахме повод да се сближим. Вечер деляхме храна и топлината на огъня и той ми разказваше с присмех за тревогите на Севренс, че прахолякът щял да похаби скъпите одежди на господаря му, или мрачно ми се оплакваше от Род. Аз самият не познавах добре оръженосеца на Славен, но Хендс твърдеше, че бил мнителен и недоверчив човек и че непрестанно го подозирал в опити да открадне нещо от багажа на Славен. Една вечер самият Род се появи до огъня ни и отправи злобна, макар и индиректна закана към всеки, който би се опитал да посегне на богатството на неговия господар. Но ако не обръщаме внимание на подобни досадни дреболии, пътуването бе доста приятно.

Времето се задържа топло и слънчево и ако през деня се потяхме, нощите бяха приятно прохладни. Спях върху одеялото и рядко се налагаше да се завивам с нещо. Всяка вечер проверявах съдържанието на моя сандък, за да се уверя, че всичко с моите безценни треви и билки, както и със свитъците и плочиците на Федрен, е наред. Една нощ се събудих от пръхтенето на Сажда и когато се огледах, ми се стори, че сандъкът едва забележимо е изместен от мястото, където го бях оставил. Но една бърза проверка на съдържанието му бе достатъчна да ме увери, че всичко си е на мястото, а когато споделих това с Хендс, той ме обвини, че съм прихващал болестта на Род.

Редките селца, през които минавахме, ни снабдяваха с пресни продукти и вода, тъй че пътуването ни не беше придружено от никакви лишения.

Почти не се виждахме с Бърич. Той ставаше по-рано от останалите и тръгваше да търси подходящи пасища за животните из околността. Август също ми се губеше често от погледа. Макар официално да ръководеше нашата експедиция, той предпочиташе да преотстъпва задълженията си на капитана на своята почетна гвардия. Не знаех дали го прави от леност, или поради други съображения, във всеки случай се държеше доста усамотено и допускаше само Севренс да споделя неговата палатка и храната му.

За мен това пътуване бе като завръщане в детството. Задълженията ми бяха ограничени. Хендс се оказа приятен събеседник, както и неизчерпаем източник на полезни сведения, клюки и истории. Често минаваше почти цял ден преди да се сетя, че съм тръгнал на това пътуване със задачата да убия един принц.

Подобни мисли обикновено ме спохождаха, когато се будех през нощта. Небето на Фароу изглеждаше много по-богато на звезди, отколкото това на Бъкип, и докато лежах и им се любувах, обмислях различни планове за премахването на Руриск. Имаше още едно сандъче, много по-малко, скрито на дъното на торбата, в която държах личните си вещи. Бях го опаковал изключително грижливо и с много тревоги. Защото тази задача трябваше да бъде изпълнена безпогрешно, без да бъде предизвикано и най-малкото подозрение. Много важно бе да се подбере най-подходящият момент. Принцът не биваше да умира, докато ние сме още в Джаампе. Не биваше да издъхне и преди края на церемонията в Бъкип, за да не хвърли сянка на зла поличба върху бракосъчетанието и договора между двете кралства. Това допълнително усложняваше нещата.