Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Госпожо, но аз наистина съжалявам за поведението си. Просто не знаех как да ви изкажа…

— Вече е късно да ми се извиняваш. Казах, че ти прощавам. Освен това сега нямаме време. Трябва да се наспиш. И тъй като това ще е първият ти опит в светския живот, бих искала да ти дам нещо преди да тръгнеш. Седни тук. — Тя посочи мястото в краката си.

Изправих се и се настаних послушно. Едва сега забелязах една малка кутийка в скута й. Беше изработена от тъмно дърво и на капака й имаше резбован елен. Когато я отвори, отвътре ме лъхна миризмата на ароматично дърво. Лейди Търпение бръкна вътре, извади една обеца и я приближи до ухото ми.

— Прекалено е малка — промърмори тя. — Какъв смисъл да носиш нещо, което никой няма да забележи? — Порови вътре и извади още няколко бижута, които бяха отхвърлени с подобни коментари. Накрая отново се спря на обеца, но тази приличаше на сребриста мрежа с уловен вътре синкав скъпоценен камък. Тя я погледна, на лицето й се изписа недоволна гримаса, но все пак кимна неохотно. — Този човек имаше вкус. Може друго да му е липсвало, но това не бива да се отрича. — Тя отново приближи обецата до ухото ми и без никакво предупреждение го прободе.

Извиках от болка и посегнах към ухото си, но тя ме плесна по ръката.

— Я не се глези като дете! Ще те боли само минута. — И докато говореше, се пресегна и закопча иглата от другата страна. — Готово. Отива му, нали, Лейси?

— Аха — кимна Лейси, без да откъсва очи от плетката си.

Лейди Търпение ме освободи с царствен жест. Когато се надигнах да си вървя, тя каза:

— И помни едно нещо, Фиц. Независимо дали владееш Умението, или не, независимо дали носиш името му, ти си единственият син на Рицарин. Гледай да се държиш както подобава. А сега иди да поспиш.

— С това на ухото? — попитах и й показах кръвта по пръстите си.

— Е, съжалявам… не помислих за последствията.

— Късно е да ми се извинявате. Вече ви простих.

Докато излизах, чух кикота на Лейси.

На следващата сутрин станах рано, за да заема отреденото ми място в сватбената процесия. Имаше безброй товари със скъпи подаръци за принцеса Кетрикен, между които една прекрасна породиста кобила, скъпоценности, сандъци с платове, слуги и редки парфюми. Имаше също подаръци за нейните роднини — коне и ловни соколи, златни накити за брат й и баща й, но най-скъпите бяха отредени за нея. В опашката на кервана видях стада крави, овце и коне, каруци, натоварени с яки лъкове, каквито планинците особено ценяха, както и метални доспехи, мечове и кинжали. Знаех също, че Федрен е заделил няколко особено ценни ръкописа, съдържащи полезни съвети за лечението на най-различни болести, както и един трактат, посветен на лова със соколи. Тези последните бяха официалната причина за моето участие — аз трябваше да отговарям за тях и за множеството целебни билки, треви и отвари, подбрани по мой списък и с добавка на някои неща, които само аз знаех за какво служат. Всичко това бе прилежно увито и прибрано в здраво заключен сандък. Когато проверявах за последен път състоянието им в стаята си, преди да заключа сандъка, на вратата неочаквано се появи шутът.

— Донесох ти нещо.

Обърнах се. Подаваше ми кожена торбичка.

— Какво има вътре?

— Морска сол.

— Като очистително? Сватбен подарък? Не зная на кой може да му потрябва. Подбрал съм само семена, които могат да се засаждат в планината…

— Това е за теб. Не е сватбен подарък.

Приех торбичката със смесени чувства. Знаех, че морската сол е едно от най-мощните очистителни средства.

— Благодаря ти, че си помислил за мен. Но обикновено не прибягвам до подобни средства…

— Обикновено не те заплашва опасността да бъдеш отровен.

— Има ли нещо, което искаш да споделиш с мен? — Опитах се да говоря с безгрижен тон, но просто не знаех какво да мисля.

— Само да внимаваш какво ядеш, или по-добре да се храниш с храната, която сам си приготвяш.

— При толкова много празненства и тържествени церемонии?

— Аха. Сигурно би искал да оцелееш, нали?

— Извинявай. Не исках да бъда груб. Знаеш ли, един ден те търсих. Изкатерих се до вратата ти, а тя се оказа отключена. И влязох. Не съм мислил да шпионирам…

— И откри ли нещо интересно? — попита той, вече извърнат с гръб към мен.

— Аз… — Не знаех какво да кажа и в този момент той прекоси прага и започна да затваря вратата. — Завидях ти за чудесната стая. Иска ми се и аз да си имам такава. Място, където да пазя тайните си.

Вратата замръзна.