Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Дори аз, който познавах нещата отвътре, смятах, че са се спрели на един доста нескопосан начин за брачна церемония. Всеки от главните действащи лица щеше да се обрече на другия месец преди да са се видели. Но в случая много по-важни бяха политическите съображения, отколкото чувствата на участниците, и подготовката продължаваше в пълен ход.

Отдавна се бях възстановил, след като Искрен бе почерпил енергия от мен. Доста повече време ми отне да осъзная напълно какво бе направил Гален със замъгления ми мозък. Надявах се някой ден отново да се изправя срещу него и да му поискам сметка за стореното, но засега поне това беше невъзможно — Гален бе напуснал Бъкип. Беше потеглил с един от керваните за Джаампе, но щеше да пътува с него само до Фароу, където имал някакви роднини, които искал да посети. По времето, когато щеше да се върне, аз самият щях да съм на път за Джаампе, тъй че засега срещата с него се отлагаше.

Отново разполагах с много свободно време. Продължавах да се грижа за Леон, но той ми отнемаше само час или два на ден. Не успях да открия нищо важно по въпроса за нападението срещу Бърич, а той все така не проявяваше някакво желание за помирение с мен. Само веднъж слязох до града, но когато доближих свещарницата, открих, че е затворена и със спуснати кепенци. Попитах за вести в съседния магазин и ми казаха, че дюкянът на свещарницата не работи от десетина дни и че ако искам да си купя свещи, трябва да потърся на пазара. Помислих си за младия моряк, с когото бях видял да излиза Моли, и мислено им пожелах да бъдат щастливи.

Без друга причина, освен постоянно измъчващата ме самота, реших да потърся шута. Никога не бях опитвал да се срещна с него. Оказа се по-неуловим, отколкото предполагах. След няколко часа безрезултатно скиторене из коридорите на крепостта, прекарано в напразни надежди да го срещна, реших да опитам с неговите стаи. От години знаех къде е настанен, но никога не бях ходил там, може би защото беше в едно странично крило на крепостта. Шутът не беше общителен и нямаше приятели, освен тези, които сам избираше. Стаите му бяха на върха на една полуразрушена кула. Федрен ми бе казал, че някога там се рисували карти, защото от мястото се разкривала широка панорама около града и крепостта. По-късно обаче други сгради запречили гледката и картографите се преместили в по-висока кула.

Един ден в началото на жътвата се изкачих догоре. Беше горещо и задушно. Стълбището нямаше прозорци, а само амбразури, през които се прецеждаха тесни снопове ослепително ярка слънчева светлина. В основата й въздухът ми се стори прохладен, но колкото по-нагоре се изкачвах, толкова по-топло ставаше. На последното стъпало имах чувството, че ще се задуша. Вдигнах уморено юмрук и ударих няколко пъти по масивната врата.

— Ей, аз съм — Фиц — извиках, но гласът ми проехтя приглушено в коридора. Усещах, че вътре няма никой, и въпреки това натиснах дръжката. Вратата изскърца и се отвори бавно. — Може ли да вляза?

Не последва отговор. Стаята бе светла, изпълнена с живот, по ъглите бяха подредени вази с цветя, а стените бяха боядисани в жизнерадостни тонове. Плетената покривка на леглото и завесите на прозорците бяха изрисувани с геометрични фигури, които наподобяваха цветни полета под синьо небе. Опитах се да си представя безцветния циничен шут, но някак не си вървеше с тази весела обстановка. Пристъпих към средата на стаята и зърнах нещо, което накара сърцето ми да подскочи.

Беше съвсем малко детенце — още бебче. В началото го помислих за такова и се наведох към плетения кош, загърнат с дантела. Но не беше живо дете, а кукла, изработена толкова изкусно, че почти очаквах да видя как мъничките гърди се повдигат. Протегнах ръка към бледото нежно личице, но не посмях да го докосна. Извивката на веждите, спуснатите клепачи, нежната розовина по бузките, дори миниатюрните ръчички, положени върху завивките — всичко бе изработено много по-съвършено, отколкото смятах за възможно. Нямах представа какъв материал е бил използван при изработката, освен някоя много фина глина, за която не бях чувал. Възглавницата беше сатенена, с бродерия на цветя в единия ъгъл. Не зная колко време съм прекарал там, коленичил до бебешкото легълце. Но накрая се изправих, излязох заднишком от стаята и внимателно затворих вратата, сякаш се боях да не събудя с хлопването й спящото бебе. Спуснах се бавно по стълбите — очаквах всеки миг да срещна шута. Но в този ден не го видях.

Същата нощ ме повика Сенч. Когато се качих при него, останах с впечатлението, че този път няма конкретна причина да ме вижда. Поседяхме известно време мълчаливо пред незапаленото огнище и си помислих, че никога не ми е изглеждал толкова остарял. И той, също като Искрен, изглеждаше изтощен от нещо, което се бе загнездило в него. Костеливите му ръце бяха покрити със сбръчкана кожа, а в бялото на очите му се виждаха кървави жилки. Нуждаеше се от сън, а вместо това ме беше повикал. А ето че седеше неподвижно, смълчан и умислен. Не издържах и реших да му помогна.