Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Казано съвсем точно — рече тихо Искрен и стана.

— Къде отиваш? — попита раздразнено кралят.

— Връщам се при прекъснатите си задължения. Къде другаде мога да ида?

— Но ти… почти не яде — възкликна стреснато кралят.

— Умението убива апетита, татко. Знаеш го не по-зле от мен.

— Така е. Но знам и друго. Когато това стане, значи човек е близо до предела на силите си. Защото апетитът към Умението унищожава човека.

И двамата сякаш бяха забравили присъствието ми. Мъчех се да бъда колкото се може по-малък и незабележим и хрупах кротко бисквита, като свряна в ъгъла мишка.

— Какво значение има здравето на един човек, сравнено с благополучието на цялото кралство? — попита с нескрита горчивина Искрен. — Пък и нали имаш още един син, който също може да носи короната? При това не е обременен от тегобата на Умението. Свободен е да се ожени по своя воля.

— Славен няма вина, че не владее Умението. Той беше болнаво дете, едва ли би издържал упражненията на Гален. Пък и кой можеше да предвиди, че двама Умели принцове няма да са достатъчни? — Кралят се изправи и закрачи из стаята. Спря при прозореца, опря се на перваза и се загледа към морето. — Направих каквото можах, сине. Нима вярваш, че не ме е грижа, като гледам как това нещо те изяжда отвътре?

Искрен въздъхна тежко.

— Не. Зная. Сигурно в мен говори умората. Но поне един от нас трябва да запази ума си бистър за това, което ще става. Едва ли аз съм този — през цялото време виждам само алени кораби, лоцмани, които напрягат очи да зърнат брега, и седнали на веслата пирати. Дори когато заспя, ги сънувам, а опитам ли се да хапна, храната спира в гърлото ми като рибена кост. Никога не съм почитал това нещо, татко. Умението не е занимание за войник, нечестно е да се ровичкаш в мозъците на други хора. Дай ми меч и аз ще ги изкормя. Предпочитам да спра врага с острие, вместо да пробуждам кошмарите в душата му, за да си плюе на петите.

— Зная, синко, зная — поклати глава Умен и в гласа му се долови нежност и състрадание. Аз поне можех да разбера защо Искрен изпитва отвращение към тази работа. Трябва да призная, че споделях мислите му и се чувствах донякъде омърсен от това, което се искаше от мен. Но когато погледна към мен, лицето ми не издаваше нищо. Усещах дълбоко в себе си разяждащото угризение, че се бях провалил в изучаването на Умението и точно сега, когато имаше нужда, не можех да бъда от полза на чичо си. Зачудих се дали няма да поиска отново да почерпи сила от мен. Не зная защо, но тази мисъл ми се стори страшна. Но той само ми се усмихна добродушно и малко замислено, сякаш подобна мисъл въобще не му бе минавала през главата. После разроши косата ми и каза:

— Да не забравиш да изведеш кучето на лов за зайци. Мразя да го оставям всяка сутрин в стаята, но сигурно разбираш, че нямам нито сили, нито време, за да се грижа за него.

Кимнах, изненадан от това, което усетих да се излъчва от него. Сянката на същата онази болка, която бях изпитвал всеки път, когато се разделях с моите кучета.

— Искрен.

Той се обърна към краля.

— За малко да забравя за какво те повиках тук. Мисля, че името й беше Кеткин, планинската принцеса…

— Кетрикен. Помня дори повече от теб. Беше слабичко момиче, когато я видях за последен път. На нея значи е паднал изборът?

— Да. По всички причини, които вече обсъждахме. Уговорен е и денят. Това ще е десет дни преди Празника на жетваря. Ще трябва да тръгнеш малко по-рано, за да си там навреме. Церемонията ще се състои в планините, пред нейните роднини и поданици, и ще сключите брачен съюз и всички необходими договори. И после ще я доведеш. Славен прати вест, че ти трябва да…

Искрен спря и лицето му потъмня от яд.

— Не мога. Знаеш го не по-зле от мен. Ако оставя работата си точно сега, островитяните ще се възползват. Напоследък са станали още по-алчни и безжалостни, сигурно защото идва есента и ще трябва да се прибират в земите си. Точно сега ли трябваше да го правим? Нима искаш, когато се върна, да заваря главата ти забучена на копие?

Крал Умен също беше ядосан, но успя да сдържи гнева си и попита:

— Наистина ли смяташ, че могат да стигнат чак дотук, ако спреш работата си само двайсетина дни?

— Сигурен съм — отвърна уморено Искрен. — Зная го точно толкова сигурно, колкото зная и че сега трябва да съм вече горе на поста си, а не да споря тук с теб. Татко, кажи, че трябва да отложат церемонията. Ще отида да я взема веднага щом падне първият сняг и морските бури прогонят корабите на враговете.