Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Какво е станало с мен? — едва успях да попитам. Зъбите ми тракаха и тялото ми се тресеше, сякаш имах треска.

— Ами нали ми предложи силата си. А аз я приех. — Той наля чаша чай и я поднесе към устните ми. — Пий бавно. Трябваше да бързам. Казах ли ти вече колко силен бе Риц в Умението?

Беше си възвърнал предишната енергичност и постоянно доброто настроение. Това беше Искрен, какъвто го помнех отпреди много време. Едва успях да преглътна няколко глътки чай. Треперенето ми поутихна.

— Навремето — продължи той — кралете често прибягвали до енергията на своите лични котерии. Шестима мъже и жени са в състояние да излъчат грамадно количество енергия, повярвай ми. Всъщност точно за това най-често са ги ползвали. Кладенец с резервна енергия за краля или за онзи, който е на върха на острието. Съмнявам се Гален да е наясно с тази възможност. Неговата котерия отговаря на представите му по въпроса, а те са доста ограничени. Възпитал ги е като мулета, които носят товар, но не могат да надскочат себе си. И това ми било котерия! Липсва им самостоятелност.

— От мен ли почерпи сила?

— Ами да. Ако искаш ми вярвай, но нямаше да го направя, ако не изпитвах такава грамадна нужда, пък и повярвах, че разбираш как ще стане. Нали каза, че си поданик на краля и прочее? И понеже сме кръвни роднини, знаех, че мога да черпя сили от теб. — Той остави чашата на масата. — Ах, този Умен! И това ако не е негова работа! Умее да подрежда нещата. Сега вече зная защо избраха тъкмо теб да ми носиш храната. Той просто е искал да си ми подръка. Повече няма да се повтори.

— Не е толкова лошо.

— Не е ли? А защо не опиташ да станеш например? Или поне да седнеш? Ти си само едно момче, дори не си част от котерия. Как не си дадох сметка с какво се захващам! Та аз можех да те погубя! Повече няма да заемам енергия от никого. Чакай… — Той се наведе, вдигна ме и ме сложи без никакво усилие на креслото. — Поседи малко. И си хапни. На мен сега храна не ми е нужна. Когато се пооправиш, ще те пратя право при краля. Кажи му, че ме разсейваш. Нека вече прислужниците от кухнята ми носят храна.

— Но, Искрен…

— Никакво „но“. И вече ще ми казваш „принце“. А сега яж.

Отново отпих от чая, тъй като още нямах сили да преглъщам. След известно време вече можех да стана. Събрах съдовете в подноса и ги понесох към вратата. Тъкмо вдигнах резето, когато ме застигнаха думите:

— ФицРицарин Пророк.

Замръзнах като парализиран от тези думи. Обърнах се бавно.

— Това е името ти, момче. Сам го записах, в дневника, в деня, когато те донесоха. Още нещо, което смятах, че знаеш. Престани да мислиш за себе си, че си копеле, Фиц Рицарин Пророк. И не забравяй да посетиш краля още днес.

— Довиждане — промърморих аз, но той отново се бе извърнал към прозореца.

А лятото не свършваше. Сенч бе погълнат от свитъците и плочките си, Искрен не се откъсваше от прозореца, Славен търсеше подходяща партия за брат си, а аз убивах безшумно и незабележимо в името на моя крал. Вътрешните и крайбрежните херцогства продължаваха да се дърлят около масата на Съвета. Пиратите от алените кораби нанасяха своите смразяващи удари, късайки от живата плът на кралството, както плъх би откъснал от провесен в килера бут. „Претопените“ бяха истинско проклятие и тероризираха мирното население. Рибарите се бояха да излизат в морето, търговците не смееха да напускат с корабите си пристанищата. На всичко отгоре данъците растяха, за да се изхранват войниците и съгледвачите по кулите и крайбрежните постове. Макар и неохотно, кралят бе склонил да ме освободи от служба при Искрен. Не беше ме търсил близо месец, когато една сутрин ми наредиха да се явя при него на закуска.

— Сега не е време за годежи — възрази Искрен. Погледнах измършавелия, стопен човек, който седеше вдясно от Краля, и се зачудих къде е отишъл жизнерадостният принц от моето детство. Играеше си с парченце хляб, но го остави. Бузите му бяха хлътнали, косата му беше разчорлена, яките му някога ръце бяха изтънели. Бялото на очите му беше пожълтяло. Ако беше куче, Бърич щеше да каже, че има глисти.

Без да ме питат, взех че се намесих в разговора.

— Преди два дни излизах на лов с Леон. Той улови заек.

Искрен се обърна и ме погледна засмяно.

— Ходите с кучето ми на лов за зайци, така ли?

— Ами… на него му харесва. Да знаеш колко му липсваш. Донесе ми заек, аз го похвалих, но не видях да е останал доволен. — Не смеех да им кажа как ме бе погледнало кучето, нито какво прочетох в очите му.