Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Същия ден го заварих заспал до прозореца и вкочанен като труп. Загърнах го с одеялото, все едно че беше инвалид, и оставих подноса пред него, но не вдигнах похлупаците, та храната да е топла. Седнах на пода до креслото, облегнах се на една захвърлена възглавница и се заслушах в тишината на стаята. Денят изглеждаше необичайно спокоен въпреки ромолящия зад прозореца дъжд и вятъра. Сигурно съм задрямал, защото се пробудих от ръката му, която рошеше косата ми.

— Сигурно са ти казали да ме държиш под око дори когато спя, нали, момчето ми? От какво ли се боят толкоз?

— Нямам понятие, Искрен. Наредиха ми само да ти нося храна и да правя всичко възможно, за да ядеш. Нищо повече.

— Ами одеялото, свежите цветя и тръстиката?

— Това беше моя идея, принце. Човек не бива да живее в пустиня като тази. — Изведнъж осъзнах, че не разговаряме на глас, подскочих и се втрещих в него.

Искрен, изглежда, също се опомни чак сега, намести се в креслото и каза:

— Благословена да е тази буря, че ми даде малко отдих. Скрих я от три техни кораба, като уверих съгледвачите на мачтите, че това, което виждат, са само малки облачета, а не летен шквал. Сега натискат яко греблата и се взират през дъжда за рифове. Аз пък ще си подремна през това време. — Той спря. — Моля да ме извиниш, момчето ми. Напоследък ми е много по-лесно да прибягвам за общуване до Умението. Не исках да нахлувам в мислите ти.

— Няма значение, принце. Аз самият не владея Умението, освен някои дребни аспекти, и то твърде слабо. Не зная как тъй се отворих за теб.

— Искрен, момче, не „принце“. Че кой принц ще стои с потна риза и двудневна брада? Но какви са тези глупости? Нали те пратиха да се учиш на Умението? Помня много добре престрелките по този повод между лейди Търпение и баща ми. — Той се усмихна уморено.

— Гален се опита да ме обучава, но каза, че не съм имал наклонности. Така ставало често с копелетата, така каза…

— Почакай — изръмжа той и след секунда отново се озова в мислите ми. — Така е по-бързо — каза извинително. — Какво е това, дето те замъглява? Ах! — И той отново напусна ума ми с бързината, с която Бърич вадеше осил от ухото на някое куче.

— Виждаш ли? Бива ме в това, също като баща ти. Гален не е толкова добър.

— Тогава защо той е Магистър?

— Хъм… не знаеш значи? Гален беше любимец на кралица Желана. Фаворит. Кралицата настоя той да бъде единственият ученик на Солисити. Често си мисля, че тогава Солисити бе твърде отдадена на страданието си. Тя умираше и мисля, че си позволи да действа прибързано по въпрос, който не търпи подобни действия. Ако питаш мен, Гален не е получил и половината от обучението, което е необходимо, за да стане майстор. Но какво да се прави, такива бяха времената.

Искрен се прокашля и ме погледна с видимо неудобство.

— Ще бъда максимално откровен с теб, момче, защото виждам, че знаеш как да си държиш езика зад зъбите. Гален получи този пост като награда, а не защото доказа, че е способен за него. Не мисля, че той има пълна представа за отговорността да си Магистър на Умението. О, той знае, че постът му дава неограничена власт, и няма никакви скрупули относно това как да я използва. Но Солисити бе много повече от това, което е той сега. Тя беше съветник на Щедър и връзка между него и останалите Умели. За нея бе въпрос на дълг да издирва и подготвя хора, способни да овладеят това изкуство. Тази котерия е първата, която Гален създаде. Да ти призная, не ги намирам за много подготвени. Е, знаят някои неща, като маймуните или папагалите, които имитират гласовете и жестовете на хората, но въобще не разбират какво правят. Но те са всичко, което имаме. — Той погледна през прозореца и добави по-тихо: — Гален няма финес. Той е недодялан и самонадеян като майка си. Умението е като езика, момче. Не е необходимо да ти крещя, за да разбереш какво ти казвам. Мога да те помоля вежливо, или дори да ти намекна. Мога да те накарам да вярваш, че това е било твоя идея. Всичко това е чуждо на Гален и той нито умее да го прилага, нито да учи другите на него. Той използва сила, за да постигне онова, което е намислил. Смята, че чрез болката и страданието ще свали естествените защити на ума. Солисити прибягваше до измама. Оставяше ме да зяпам някое хвърчило или танцуващи на слънчева светлина прашинки, докато фокусирам вниманието си върху тях сякаш целият останал свят не съществува. И тогава внезапно се озоваваше в мен и ми се усмихваше, доволна от постигнатото. Учеше ме как да отварям ума си, без да се съпротивлявам. За да влезеш в нечий ум, трябва просто да поискаш да излезеш от своя. Разбираш ли?