Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Да не те е страх, че този път няма да се справя?

— С какво да се справиш? — подскочи той.

— Ами да убия планинския принц например. Руриск.

Сенч ме погледна. Тишината ставаше все по-непоносима.

— Не знаеше ли, че кралят го е поискал от мен?

Той бавно извърна поглед към огнището, сякаш там можеше да забележи сенките на отдавна угасналите пламъци.

— Аз съм този, който направлява ръката ти. Другият само се възползва от деянията й.

— Мислиш ли, че тази задача е… лоша? Погрешна? — Поех си дъх. — Доколкото разбрах, на него не му оставало да живее много. Може да бъде и проява на милост, съгласен съм, но…

— Слушай, момчето ми — прекъсна ме тихо Сенч. — Никога не претендирай, че ние с теб сме нещо повече от това, което сме. Убийци. Не жалостиви агенти на мъдър крал. Политически убийци, които използват смъртта като залог за просъществуването на монархията. Ето какви сме всъщност.

Мой ред беше да се любувам на несъществуващите пламъци.

— Добре де, но кажи ми едно нещо. Защо? Защо ме направи такъв, какъвто съм сега?

— Мисля си… няма значение. Не знам, може и да е от ревност. Понякога се чудя защо кралят използва теб вместо мен. Може би се боя, че вече не мога да му бъда полезен. Може би сега, когато те познавам по-добре, ми се иска никога да не бях подхващал това твое обучение…

След тези думи настъпи продължително мълчание. Всеки от нас вероятно обмисляше поредната задача. Знаехме, че не служим на кралското правосъдие. Че не изпълняваме смъртна присъда заради тежки престъпления. Ставаше въпрос за най-безогледно премахване на човек, който просто се явяваше пречка към още по-голяма власт. Докато седях, замислен над всичко това, неволно вдигнах поглед и зърнах сребърния нож за плодове, забоден в перваза над огнището. Изведнъж си помислих, че зная отговора.

— Искрен поиска обяснение за теб — произнесе неочаквано Сенч.

— Обяснение?

— От краля. Първо, задето Гален се е държал по този начин с теб, и освен това че те бил измамил. Според чичо ти той съзнателно отклонил един перспективен за овладяване на Умението младеж от вярна служба на кралството — и то в момент, когато си щял да бъдеш особено полезен. Освен това намекнал пред краля, че ще е по-добре той да уреди въпроса, вместо да го оставя на теб.

Дадох си сметка, че и този път той знае всичко за нашия разговор с Искрен. Не бях изненадан. Не знаех обаче какво да мисля за това.

— Не биваше да се безпокои. Не смятам да си отмъщавам на Гален. Не и след като той самият ме помоли да не го правя. Говоря за Искрен.

Сенч кимна одобрително.

— И аз така казах на Умен. Но той ми отвърна, че трябва да разговарям с теб, преди да уреди въпроса. Този път трябвало да се прибегне до кралското правосъдие. Каза да потърпиш, и че ще останеш доволен.

— И какво смята да прави?

— Виж, това не зная. Не мисля, че и той има представа. Но онзи човек трябва да си получи заслуженото. От друга страна, не бива да забравяме, че подготовката на единствената ни котерия е негова работа. Щях да забравя — имало още един въпрос, който Искрен обсъдил с краля. Обвинил него и мен, че сме били готови да те пожертваме в името на кралството.

Вече знаех защо ме е повикал тази нощ. Но мълчах.

— Крал Умен отвърнал, че това дори не му било минавало през ума. Е, ние с теб знаем истината. Но той е кралят, момче. За него интересите на кралството стоят над всичко.

— Значи смяташ, че той е в състояние да ме пожертва, така ли? Без угризения?

— И теб, и мен. Дори Искрен, ако е необходимо. Никога не го забравяй.

През нощта преди керванът за брачната церемония да напусне Бъкип Лейси дойде и почука на вратата ми. Беше доста късно и когато ми предаде, че лейди Търпение искала да ме види, попитах глупаво:

— Сега ли?

— След като утре вече няма да си тук — отвърна тя и аз я последвах.

Открих лейди Търпение в едно меко кресло, сред множество възглавници, облечена в екстравагантно избродиран халат, под който се подаваха полите на нощницата й. Косата й бе разпусната до раменете и когато седнах на мястото, което ми посочи, Лейси се захвана с прекъснатата плетка.

— Очаквах да дойдеш и да ми се извиниш — подхвана лейди Търпение.

Отворих уста, но тя ме спря с жест.

— Само че докато снощи обсъждахме този въпрос с Лейси, установих, че вече съм ти простила. Момчетата, според мен, просто са груби и недодялани и си остават такива, докато порастат. Реших, че не си имал никакви лоши мисли към мен, и затова ти прощавам.