Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Послушай съвета ми и може би ще останеш жив след това пътуване — каза той. — Никога не преценявай хората със своя аршин. Може да използват съвсем различен стандарт от този, който познаваш.

Вратата се хлопна. Последните му думи бяха загадъчни и объркващи, но все пак ми дадоха да разбера, че ми е простил, че съм влязъл неканен в стаята му.

Прибрах торбичката с морската сол в един от вътрешните джобове на кафтана си. Сега вече за нищо на света не бих се разделил с нея. След това нарамих сандъчето със свитъците и тръгнах надолу по стълбите към двора.

Докато слизах, срещнах Искрен — вървеше в обратна посока. Преди няколко дни бях получил от Чевръстка нови дрехи и наметало, на качулката на което гербът бе на елен със склонени за бой рога. Когато я попитах кой е наредил да сменят герба ми с този на Рицарин, тя ми отвърна, че е работа на Искрен.

За малко да не го забележа, защото се изкачваше като изнемощял старец. Направих му път и го познах едва когато ме погледна. Останах като втрещен от ужасяващата промяна в него — дрехите му висяха като на закачалка, а черната му коса бе прошарена и оредяла. Той ми се усмихна отсъстващо, но след това, изглежда, му хрумна нещо, защото спря.

— Да не тръгваш за Планинското кралство? За сватбената церемония?

— Да.

— Момче, ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се — отвърнах, стреснат от хрипливия му глас.

— Кажи й няколко добри думи за мен. Но само истината — не искам да лъжеш. Винаги съм смятал, че се отнасяш добре към мен.

— Така е — отвърнах, но той вече бе поел нагоре. — Така е, господарю.

Не получих отговор.

Дворът гъмжеше от хора и животни. Този път нямаше каруци — планинските пътища бяха твърде тесни и стръмни за тях и затова багажът бе пристегнат върху седлата на конете.

Стадата с добитък бяха изпратени още предния ден. Очакваше се пътуването да отнеме две седмици, но за всеки случай бе предвидена още една седмица в резерва. Погрижих се да завържат здраво сандъка с моите вещи на гърба на един товарен кон, след това застанах до Сажда и зачаках. Беше горещ летен ден и паветата на двора бяха покрити с дебел слой прах. Наоколо цареше хаос. За миг мярнах Севренс, любимия слуга на Славен. Принцът го бе изпратил преди месец обратно в Бъкип с точни инструкции относно дрехите, които трябвало да му вземе. Севренс следваше по петите Хендс и непрестанно го убеждаваше в нещо, но изглежда, засега не срещаше разбиране. Спомних си, че когато отскочих до Чевръстка, за да си взема новите дрехи, я чух да се оплаква, че Севренс поръчал толкова много шапки, ризи и наметала за Славен, та вероятно щели да му трябват поне три товарни коня, за да ги откара. Предположих, че грижата за споменатите коне е паднала на плещите на Хендс, тъй като Севренс не обичаше да се занимава с подобни неща. Род, оръженосецът на Славен, вървеше зад тях и се мръщеше на нещо. Крепеше на едното си рамо голям куфар и сигурно той бе причината за безпокойството на Севренс. Скоро ги изгубих сред тълпата.

На свой ред бях изненадан и объркан, когато забелязах Бърич, който тъкмо преглеждаше табуна коне за разплод, както и кобилата, предназначена за подарък на принцесата. Помислих си, че това е работа на този, когото са назначили да отговаря за тях. След това забелязах неговия кон, при това оседлан, и изведнъж си дадох сметка, че Бърич също ще идва с нас. Огледах се да видя кой го придружава, но не забелязах нито един от конярите, с изключение на Хендс. Коб беше вече в Джаампе със Славен. Значи Бърич потегляше сам.

Скоро изникна и Август — яздеше чудесна сива кобила и очакваше сигнала за тръгване с почти нечовешко спокойствие. Очевидно времето, прекарано заедно с котерията, го бе променило. Някога той бе жив и общителен младеж, който умееше лесно да се сприятелява. Имаше същата черна и гъста коса като на Искрен. Помислих си, че с течение на времето и увеличаването на задълженията му, свързани с Умението, приликата с Искрен ще се увеличава. Август щеше да присъства на сватбата като прозорец за Искрен, докато Славен произнасяше думите, които трябваше да каже брат му. Гласът на Славен, очите на Август — интересно какво щях да бъда аз?

Молех се шепнешком на Еда час по-скоро да потеглим и да излезем от града. Сякаш измина цяла вечност, докато извиващата се като гигантска змия колона се раздвижи, някъде отпред се развяха знамена, отекна призив на рог и конете, товарните животни и пешите войници пристъпиха едновременно напред. Вдигнах глава и в същия миг забелязах Искрен — стоеше на кулата и ни гледаше. Помахах му, но се съмнявах да ме забележи в местещото се множество. Малко след това минах през портата и излязох на прашния път, който слизаше към полето.