Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Понякога се питах защо кралят я повери на мен, а не на Сенч. Дали това бе поредното изпитание и ако се проваля, ме очакваше смърт? Или Сенч беше твърде стар и ценен, за да бъде рискуван по този начин? Докато подобни въпроси терзаеха ума ми, се питах дали да използвам прахчетата, които щяха да разпалят допълнително тлеещата в гърдите на Руриск болест и да породят кашлица, която да го задави до смърт. Бих могъл да посипя с тях завивките и възглавницата му например. Или да му предложа цяр за постоянните болки, към който да привикне дотолкова, че накрая да издъхне в съня си? Имах един чай за разреждане на кръвта. Ако кървенето от дробовете му продължаваше, той също можеше да свърши работа. Носех също отрова, бърза и смъртоносна и безвкусна като водата, но трябваше само да измисля как да я получи, когато всичко приключи. Подобни мисли естествено прогонваха желанието за сън, но за щастие свежият въздух и постоянните физически усилия ме държаха бодър през деня.

Когато най-сетне доближихме Синьото езеро, го помислихме за някакво чудодейно видение. Не бях очаквал, че видът на неговата гладка водна повърхност може да ми се стори толкова привлекателен и освежаващ. Дори животните напънаха мускули, за да стигнат по-скоро до брега. Местността ставаше все по-зелена и вече имаше достатъчно паша за конете.

Посрещна ни цяла флотилия от търговски ладии с разпънати разноцветни платна. Селищата на търговците бяха построени върху наколни жилища по крайбрежието на езерото. В наша чест бяха докарали прясна риба, каквато опитвах за пръв път през живота си, и вода от планинските ручеи. Вечерта край огъня ни се появи цяло семейство, въоръжено с мънички барабани и тамбури. Членовете му се заеха да ни изпълняват странни и причудливи мелодии, едно зеленооко момиче пееше. Децата ни наобиколиха с весели крясъци и скоро настъпи такава радостна суматоха, че съвсем забравих мрачните си мисли за принц Руриск и отредената му участ.

Пътят ни продължаваше първо на запад, а после право на север, но преди това се натоварихме на многобройни лодки, с които да пресечем продълговатата част на езерото. На другия бряг се озовахме в гориста страна и горещите дни на Фароу останаха само бързочезнещ спомен. Потънахме в гигантски кедрови гори, сред които се мяркаха белезникавите стебла на ниски брези и тъмните петна на опустошените от планински пожари участъци. Видяхме непознати птици, а веднъж зърнах елен с цвят на козината, какъвто не бях виждал никога. Тревата не беше подходяща за паша на конете и ги хранехме с овес от запасите. Нощем палехме огън и се приютявахме в палатката на Хендс.

Скоро започнахме да изкачваме първия дълъг склон. За никого вече нямаше съмнение, че наближаваме планините. Един следобед срещнахме пратеници от Джаампе, дошли да ни приветстват и да ни показват пътя. След това поехме още по-бодро, а всяка вечер ни забавляваха поети и жонгльори и ни глезеха с непознати деликатеси. Полагаха се огромни старания, за да почувстваме, че ни се оказва голяма чест. Но за мен много от това, което ставаше, изглеждаше странно, дори страшно, заради откровените различия от представите ми. Все по-често си спомнях разказите на Сенч и Бърич, посветени на странния живот на планинците.

Повечето от тях бяха типични чуйрдейци — високи, бледолики, със светли коси и сини очи, някои с червеникави коси като лисича козина. Всички — и мъжете, и жените — носеха лъкове или прашки и се чувстваха по-добре пешком, отколкото на седлото. Обличаха се с вълнени и кожени дрехи, каквито в Бъкип щяха да се ценят особено високо. Обикновено пееха, докато вървяха — дълги протяжни песни на странен древен език: приличаха на погребални химни, ако не бяха прекъсвани от войнствени крясъци или възторжени викове. По-късно узнах, че възпявали пред нас героичната си история, за да си дадем сметка с какви хора ни предстои да се съюзим. Предполагах, че са ни пратили все певци, менестрели и поети, привикнали към подобен род „задължения“.

След още няколко дни пътят се разшири, защото преди Джаампе в него взеха да се вливат нови пътища. На места дори беше павиран с плочи от бял камък. Колкото повече наближавахме Джаампе, толкова по-многолюдна ставаше процесията ни, тъй като към нас се присъединяваха пратеници от различни села и племена, тръгнали да видят как едничката им принцеса ще се сгодява за богатия и могъщ принц от далечните земи. Гледката беше наистина незабравима, защото тук освен конете за товарни животни се използваха козите и дори кучетата.