Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Забелязала, че зяпам любопитно наоколо, моята водачка забави хода на коня и взе да ми обяснява на чуйрдейски забележителностите, край които минавахме. За моя изненада установих, че разбирам отделни думи от този древен език — отново благодарение на уроците при Сенч. Изглежда, имах добро ухо и бърз ум за езиците, защото докато приближим двореца, вече разпознавах отделни фрази и можех да разменя няколко думи с носачите. Жената, която ме развеждаше, се представи като Джоунки, а аз й казах, че името ми е ФицРицарин. Тя го повтори няколко пъти, сякаш за да го запомни по-добре.

Накрая стигнахме двореца, който наподобяваше грозд от пъпковидни постройки. Главната сграда беше оранжева с белосан покрив. Слязох от носилката и взех да й се любувам, но когато се обърнах, за да споделя възхищението си с носачите, от тях нямаше и следа. Появиха се след малко, издокарани с ажурни мантии и се запрокрадваха между нас, предлагайки ни да се освежим с ароматизираната вода, която носеха в широки купи. Момчета и момичета в сини туники, пристегнати със златисти коланчета, предлагаха плодово вино и захаросани сладкиши. Когато всички гости се измиха и освежиха, ни поканиха да влезем в двореца.

Вътрешността му ми се стори точно толкова странна и причудлива, колкото всичко останало в Джаампе. Една гигантска централна колона носеше тежестта на главната структура и когато я разгледах по-внимателно, установих, че това е стебло на грамадно дърво, чиито могъщи корени все още се виждаха между каменните плочи в основата му. Страничните подпори също бяха от нарочно засадени дървета и както научих на следващия ден, „израстването“ на двореца бе отнело близо сто години. Първо избрали централното дърво, почистили района, след това посадили в кръг останалите дървета, като им придавали нужната посока на растеж с помощта на скелета и въжета, та да се огъват към средата. В определения момент излишните клони били отрязани, а върховете на дърветата сплетени по такъв начин, че да образуват обща корона. След това били вдигнати стените, като първо опънали няколко слоя фин вълнен плат, който боядисали и лакирали, за да се втвърди, а след това залепили отгоре по-плътни парчета плат, които да образуват нещо като кора на дърво. Така и не разбрах дали и останалите сгради в града са построени по същия начин, но „израстването“ на двореца бе позволило на създателите му да му придадат една естествена, природна грациозност, каквато не би могла да притежава нито една каменна сграда.

Озовахме се в голяма зала, не като тронната зала на Бъкипския дворец, но все пак достатъчно просторна. Вътре бяха подредени маси, а от двете ни страни на много етажи се виждаха завесите към отделните стаи или се издигаха вити стълби към щръкнали на „пачи крак“ над залата затворени помещения. Дадох си сметка, не без неудоволствие, че това място не предлага кой знае какви възможности за пълно уединение.

Междувременно ме отведоха в отредената ми „стая“. Вътре открих моя сандък и торбата с вещите ми, както и дървен леген с топла ароматизирана вода и купа с плодове. Преоблякох се, като с удоволствие смъкнах покритите с прахоляк дрехи и ги смених с бродирана роба с широки ръкави и гамаши в същия цвят, ушити специално за случая. Откъм централната зала вече се носеше тържествена музика и аз побързах да напусна стаята, за да присъствам на онова, което щеше да последва.

Август и Славен стояха на постаменти пред един облечен в бяла туника старец, застанал в основата на голямото стебло. Зад тях в полукръг вече се бе събрала неголяма тълпа и аз бързо се присъединих към нея. Скоро до мен застана една от жените с носилките, която също се бе облякла официално, и ми се усмихна.

— Какво става? — набрах смелост и попитах.

— Нашият Пожертвовател, тоест, ах, вие как го казвате… крал Ейод ще ви приветства. Той също така ще ви представи дъщеря си, която ще бъда вашата Пожертвователка, а… кралица.

Очевидно не й беше никак лесно да подбира думите, които да разбера. Все пак с доста усилия ми обясни, че жената, застанала до крал Ейод, е нейна племенница, и прие с видимо смущение моя комплимент, че изглежда здрава и силна. В този момент това ми се струваше най-любезната забележка по отношение на импозантната жена, застанала до краля. На главата си носеше грамадна маса жълтеникава коса, по мода, вероятно типична за Джаампе, защото бях видял подобни прически на улицата. Мъжът от другата страна на крал Ейод бе по-възрастен, но си приличаше с жената, като да бяха близнаци — разликата бе само в прическата. Инак имаше същите нефритени очи, прав нос и пълни устни. Попитах жената до мен дали той също й е роднина и тя отвърна с усмивка, че й е племенник. След това ме сгълча да не вдигам шум, сякаш бях малко дете, защото кралят се готвеше да произнесе реч.