Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Указанията му към шивача трябваше да са били изрични до съвършенство. Жакетът лепнеше на раменете и гърдите ми. Бялото на ризата се показваше при яката и ръкавите. Синьото на жакета бе синьото на Бък, моя фамилен цвят, и макар да го носех като слуга, кройката на жакета не беше като за слуга, а по-скоро за войник. Кройката караше раменете ми да изглеждат по-широки и коремът ми — по-плосък. Бялото на ризата контрастираше с тъмната ми кожа, очи и коса. Зяпнах смаян лицето си. Грубите белези по него си бяха отишли с младостта. Имах бръчки по челото и започваха да се оформят и около очите, и тези бръчки някак смаляваха суровостта на дългия белег през лицето. Отдавна се бях примирил с изкривяването на счупения ми нос. Белият кичур в косата ми беше по-забележим с прибраната ми назад във воинска опашка коса. Мъжът, който ме гледаше от огледалото, ми напомняше по някакъв начин за Искрен, но още повече — за портрета на краля-претендент Рицарин, който все още висеше окачен в залата на Бъкип.

— Приличам на баща си — казах тихо. Тази мисъл едновременно ме зарадва и притесни.

— Само ако някой търси приликата — отвърна Шутът. — Само някой, който знае достатъчно, за да се взре зад белезите ти, би видял в тебе Пророка. Най-вече приличаш на себе си, приятелю, но повече от преди. Приличаш на онзи Фицрицарин, който си бил винаги, но когото мъдростта и лукавството на Сенч са държали скрит. Никога ли не си се чудил как са скроени дрехите ти, просто и почти грубо, за да приличаш повече на коняр и войник, отколкото на незаконен син на принц? Госпожа Чевръстка, шивачката, винаги мислеше, че поръчките идват от Умен. Дори когато й позволяваха да се отдаде на своята страст към труфила и моди, то беше само за онези, които привличат внимание към себе си и нейните шивашки умения, но не и за тебе. Но това, Фиц, е точно както съм те виждал винаги. И както ти самият не си се виждал никога.

Погледнах се отново в огледалото. Мисля, че съм честен, като казвам, че никога не съм бил суетен. Отне ми малко време, за да приема, че макар да бях натрупал години, промяната бе по-скоро в зрялост, отколкото към развала.

— Не изглеждам чак толкова зле — съгласих се.

Шутът се усмихна още по-широко.

— Ах, приятелю, бил съм по места, където жените ще се бият с ножове заради теб. — Вдигна изящната си ръка и се потърка замислено по брадичката. — Но ето, че вече се опасявам да не би фантазията ми да е успяла прекалено добре. Няма да минеш незабелязан, уверявам те. Но пък може да е за добро. Пофлиртувай малко с кухненските слугини и… казва ли ти някой какво ще ти кажат те?

Завъртях очи на подигравката му. Погледът му засече моя в огледалото.

— Нищо по-изящно от нас двамата не е присъствало на трапезата в тази зала — реши най-сетне въодушевено. Стисна ме за рамото, изпъна рамене и изведнъж отново се превърна в лорд Златен.

— Беджърлок. Вратата. Очакват ни.

Скочих да се подчиня на господаря си. Тези няколко мига с Шута по някакъв начин бяха възстановили търпимостта ми към новата ни игра. Дори усетих, че интересът ми към цялата шарада се е подгрял. Ако принц Предан беше тук, в Гейлтон, а подозирах, че е тук, щяхме да го намерим, преди да е изтекла нощта. Лорд Златен мина пред мен през вратата. Последвах го на две стъпки зад него и вляво.