Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Господарю, погрижих се за нещата ви. Банята ви очаква.

— Много добре, Беджърлок. А, да, нощният въздух освежава. Гледката приятна ли е?

— Великолепна, сър. С широка панорама над речната долина. А нощта е чудесна, с почти пълна луна, която ще накара повечето вълци да вият.

— Нима? — Той бързо отиде до прозореца и погледна надолу към Нощни очи. Усмивката, която огря лицето му, бе искрена. Вдиша дълбоко и доволно, сякаш се наслаждаваше на въздуха. — Хубава нощ, наистина. Безспорно много нощни същества ще излязат на лов. Дано и нашият лов утре да тръгне така добре като техния на лунна светлина. Жалко е, наистина, че трябва да отложа лова чак до утре. Поканен съм на късна вечеря с лейди Бресинга и сина й Любезен. Но те ме извиниха за малко, за да се поосвежа. Ти, разбира се, ще ме придружиш на вечерята.

— Разбира се, господарю — отвърнах със свито сърце. Всъщност се бях надявал да се измъкна през отворения прозорец и да поразузнавам малко с Нощни очи.

Няма нищо, което да не мога да свърша по-добре сам. Ще подуша и ще пообиколя навън. Ти гледай да свършиш същото вътре. Колкото по-скоро привършим с мисията, толкова по-скоро си тръгваме за вкъщи.

Вярно е — съгласих се, но се зачудих защо така се сви сърцето ми при тази мисъл. Нима не исках да оставя Бъкип и да продължа стария си живот колкото се може по-скоро? Или започваше да ми харесва ролята на слуга на едно богато конте? — запитах се със сарказъм.

Свалих жакета на лорд Златен и смъкнах ботушите му — толкова често бях гледал разсеяно как го прави Чарим. Изчетках жакета и го окачих, след това грижливо почистих ботушите от прахта и ги сложих до вратата. Когато Лорд Златен ми протегна китките си, развързах дантелените маншети на ризата му и свалих лъскавите бижута от ръцете му. Той се отпусна тежко в стола си и каза:

— Ще облека синия жакет. И ленената риза с тънкото синьо райе. Тъмносин клин, мисля, и високите обувки със сребърна верижка. Приготви ми всичко това. После излей ведрата, Беджърлок, и бъди щедър с розовото масло. След това опъни параваните и ме остави сам да поразмишлявам. А, можеш да вземеш малко вода в стаята си и да я използваш. На вечеря ще искам да ми мирише на храната, не на теб зад гърба ми. И се облечи в тъмносиньо. А, и още нещо. Сложи си и това, но те съветвам да го държиш покрито, освен ако не ти потрябва сериозно.

Извади от джоба си талисмана на Джина, пусна го и той се нави в протегнатата ми ръка.

Всичко това беше изречено с неподправено ведро настроение. Лорд Златен беше човек, доволен от себе си, и очакваше с нетърпение приятна задушевна беседа на трапеза с изискани ястия. Изпълних каквото ми бе наредено, след което с благодарност се оттеглих в стаята си с вода за миене и малко масло с ябълково ухание. Скоро след това чух лорд Златен да пляска доволно в голямата вана и да си тананика някаква непозната мелодия. Моето къпане бе доста по-скромно, но все пак добре дошло. Побързах, понеже знаех, че скоро пак ще потърсят услугите ми.

Облякох с усилие жакета — беше доста впит и едва се намери място да скрия навития на руло комплект инструменти, дадени ми от Сенч, да не говорим за малкия нож, който реших, че няма да е зле да взема. Не можех да нося меч на официална вечеря, но не ми се искаше да съм съвсем без оръжие. Потайният досег на вълка към Осезанието ме бе заразил с предпазливост. Закопчах колана, който стягаше жакета, и прибрах косата си във воинска опашка. Част от маслото с мирис на ябълка успя да убеди косата ми да прилепне по-плътно. Осъзнах, че от известно време не чувам пляскане, и изтичах в стаята на лорд Златен.

— Лорд Златен, нуждаете ли се от помощта ми?

— Едва ли. — В провлечения саркастичен тон на Златен се прокрадна сянка от Шута. Той се появи иззад паравана напълно облечен, оправяше пищната дантела по маншетите си. Лека усмивка на доволство, че ме е изненадал, играеше на устните му. После усмивката изведнъж изчезна и той просто ме зяпна мълчаливо. След това очите му светнаха, той пристъпи към мен и на лицето му се изписа задоволство. — Точно както се надявах. О, Фиц, винаги съм си представял как, ако имам възможност, бих могъл да те покажа на света в целия ти чар. И ето те!

Това, че използва името ми, бе също толкова смайващо, колкото и начинът, по който ме стисна за раменете и ме обърна към огромното огледало. В първия миг видях само отражението на лицето му над рамото ми, засияло от гордост и задоволство. После изместих погледа си и се взрях в мъж, когото едва можех да позная.