Джо Аберкромби - Половин война

Трън Бату не помръдна от място, само едното ѝ слепоочие заигра, когато стисна зъби.

— Хайде просто да се успокоим — каза мъжът ѝ, Бранд, и разпери широко длани на протегнатите си напред ръце, като пастир, опитващ да успокои подплашено стадо овце. — Сега сме съюзници, нали така? — Беше едър и як като бик, но от него не лъхаше заплаха. — Нека просто… нека застанем в светлината.

Рейт показа на всички какво мисли за идеята му като се усука в ръцете на брат си и успя да се извърти достатъчно, че да плесне една плюнка на лицето на Бранд. За беда пропусна целта, но иначе се изрази добре.

Трън изви презрително устни:

— Мисля, че някой трябва да тегли ножа на това побесняло псе.

Всеки имаше слабо място и думите ѝ жегнаха Рейт право в целта.

Той спря да се дърпа, килна небрежно глава на една страна и пусна една широка, вълча усмивка. Погледът му плъзна бавно към Бранд.

— А може пък аз да тегля ножа на страхливата ти женичка?

Открай време го биваше в започването на боеве, не беше и никак зле в приключването им, но нищо на този свят не можеше да го подготви за това с каква бързина се нахвърли към него Трън.

— Мъртъв си, белокосо копеле!

Рейт се дръпна рязко назад, с такава сила, че почти събори брат си, Сориорн и себе си в неловко кълбо от ръце и крака на доковете. Трима гетландци бяха необходими, за да удържат нея — навъсеният оръжейник, Хъннан, плешивият кормчия, Рълф и Бранд, преметнал една дебела, покрита с дълъг белег ръка през шията ѝ.

— Спокойно! — изкрещя Бранд като не спираше да се бори с мятащата се в ръцете му Трън. — Богове, спокойно!

Но явно никой не беше в настроение да го слуша. Разнесоха се гърлени ругатни, както откъм гетландци, така и откъм ванстерландци. Рейт видя побелели от напрежение кокалчета по дръжките на мечове, чу съскането на стомана, когато Сориорн разхлаби ножа си в канията на кръста му. Долавяше миризмата на насилие, много повече насилие, отколкото го беше мислил. Но така става то с насилието. Рядко пониква само в лехата, която си му отредил. Иначе просто нямаше да е каквото е.

Рейт оголи зъби — наполовина предизвикателна гримаса, наполовина усмивка — и усети огънят да изпълва гърдите му, дъхът му да свисти горещ в гърлото му, всяко мускулче по тялото му да се напряга до скъсване.

От това щеше да излезе достойна за песните битка, ако в този момент, в тълпата на мокрите от дъжда докове на Торлби, не се вряза като разярен бик Гром-гил-Горм.

— Достатъчно! — изрева кралят на Ванстерланд. — Какво е това жалко кълване между врабци?

Шумотевицата утихна. Рейт се отърси от брат си и Сориорн, но все така с вълча усмивка на уста. Трън се отърси от мъжа си, но без да спира да ругае под нос. Безсъмнено Бранд го чакаше тежка нощ вкъщи, но иначе, като цяло, нещата се бяха наредили добре. Все пак Рейт беше дошъл да се бие, с кого точно не го беше грижа.

Навъсените гетландци се разместиха да пропуснат напред крал Удил, прегърнал до гърдите си извадения си от ножницата меч. Истинският ванстерландец трябва да мрази краля на Гетланд. Но това настрана, той се оказа самото олицетворение на достоен за възхищение воин. Корав и сив като желязо и също като желязото — неподлежащ на огъване. Известен навред с множеството победи и малко думи. Имаше някакъв налудничав, трескав блясък в дълбоко хлътналите му очи, който говореше за това, че на мястото в човешката душа, където боговете поставяха милостта, при него имаше само празна, хладна празнина.

— Разочарован съм, Трън Бату. — Гласът му наподобяваше глухото стържене на мелничарско колело. — Очаквах повече от теб.

— Самото съжаление съм, кралю мой — изграчи на свой ред тя и стрелна с остър като кинжал поглед Рейт, а после Бранд, който примижа така, че за никой не остана съмнение в това, че подобни погледи не му се случваха за пръв път.

— И аз не очаквах нещо повече. — Гром-гил-Горм повдигна една черна вежда към Рейт. — Но поне се надявах.

— Да ги оставим да ни обиждат ли, кралю мой? — сопна се Рейт.

— Един съюз се поддържа с преглъщане на малки обиди — отвърна сухо майка Скаер.

— А нашият съюз е кораб в бурно море — додаде отец Ярви с тази негова сладникава усмивка, която просто си просеше да го фраснеш с глава в лицето. — Потопим ли го с дребни свади, ще се издавим до един.

Рейт изръмжа. Не понасяше пасторите и раздвоените им езици, с които не спираха да бръщолевят за баща Мир и всеобщото благо. Според него нямаше проблем, за който най-доброто разрешение не е юмрук в лицето.