Джо Аберкромби - Половин война

— Кога ще пристигнат?

Отец Ярви седеше кръстосал крака на земята, облегнал гръб на дървото и надвесен над разтворената на коленете си древна на вид книга. Ако очите му не прескачаха по изписаните редове, можеше да мине за заспал.

— Аз съм пастор, Кол — промърмори той, — не пророк.

Кол огледа провесените на върви над поляната приношения. Обезглавени птици, празни глинени делви за ейл и вързани на снопове кости. Куче, крава и четири овце се полюшваха, провесени надолу с главите от изписаните с руни клони на дървото в средата на поляната, а около прерязаните им гърла жужаха рояци мухи.

Имаше и човек. Роб, ако се съдеше по белезите от нашийник на врата му, пръстите му почти докосваха окървавената земя, а на гърба му бяха изписани нескопосано в кръг руни. Щедро приношение за Той-който-посява-семето от някоя богата жена, копнееща да зачене.

Кол не обичаше светите места като това. Имаше чувството, че някой го наблюдава там. Смяташе се за честен човек, който няма какво да крие, но все пак всеки си има тайни. И съмнения.

— Коя книга четеш?

— Трактат върху елфическите руини, написана преди двеста години от сестра Слод от Риърскофт.

— Пак забранено познание, а?

— От времето, когато Съборът се занимаваше предимно със събиране на познание, а не с подтискането му.

— Можеш да контролираш само онова, което познаваш — промърмори Кол.

— А познанието, също като властта, е опасно в грешни ръце. От значение е само това как го използваш. — Отец Ярви облиза кривия показалец на сакатата си ръка и прелисти книгата.

Кол впери поглед в неподвижната гора:

— Трябваше ли да идваме толкова рано?

— Битката обикновено се печели от страната, пристигнала първа на бойното поле.

— Мислех, че дойдохме да преговаряме за мир.

— Мирните преговори са бойното поле на пастора.

Кол пое дълбоко дъх и изпръхтя с устни. Седна на един пън почти на края на поляната, далеч от приношенията, извади нож и парче грубо издялано ясеново дърво. Щеше да бъде Тя-която-удря-наковалнята, вдигнала чук над главата си. Подарък за Рин, когато се върнеше в Торлби. Ако се върнеше в Торлби, а не свършеше провесен надолу с главата на полянката. Изпръхтя отново и се зае с дялкане.

— Боговете са те надарили богато, Кол — промърмори отец Ярви, без да вдига глава от книгата. — Със сръчни ръце и остър ум. Гъста, пепеляворуса коса. Малко неуместно чувство за хумор. Но искаш ли един ден да бъдеш велик пастор, Кол, да стоиш до крале?

Кол преглътна тежко:

— Знаеш, че искам, отец Ярви. Повече от всичко на света.

— Тогава имаш да учиш още много и първото, което трябва да научиш, е търпение. Концентрирай нищожно малкия си мозък и един ден ще направляваш пътя на историята, точно както искаше майка ти.

Кол повдигна леко кожената връв на шията си и чу теглилките на майка му да тракват една в друга на гърдите му под ризата. Бяха същите, които Сафрит бе носила на шията си докато беше отговорник за склада, жена, на която е поверено да претегля вярно и справедливо. „Бъди смел, Кол. Бъди най-добрият човек, стани най-доброто, на което си способен.“

— Богове, още ми липсва — прошепна той.

— На мен също. А сега си събери ума и прави каквото правя аз.

Кол пусна кожената връв на теглилките:

— Очите ми са приковани в теб, отец Ярви.

— Затвори ги. — Пасторът затвори книгата и се изправи. Изтупа сухите листа от панталоните си. — И слушай.

Чуха се стъпки, някой вървеше през гората и приближаваше. Кол прибра дървената статуетка, но ножа — не. Плъзна го с острието нагоре в ръкава си. Добре подбраната дума решаваше повечето проблеми, но за останалите, Кол знаеше това от опит, добре наточеното острие вършеше същата работа.

От гората излезе жена, облечена в пасторска роба. Огненочервената ѝ коса беше обръсната от двете страни на главата и над ушите ѝ бяха татуирани руни, а останалата беше обилно намазана с масло и вдигната на гребен. Лицето ѝ имаше остри черти, допълнително подсилени от стегнатите и силно изпъкнали мускули на челюстите, докато дъвчеше кора от „дървото на мечтите“. Устните ѝ бяха подпухнали и полилавели по краищата от кората.

— Подранила си, майко Адуин.

— Не колкото ти, отец Ярви.

— Майка Гундринг ме е учила, че е проява на лоши маниери да дойдеш втори на среща.

— Надявам се тогава да ми простиш грубостта.

— Това ще зависи от вестите, които носиш от баба Вексен.

Майка Адуин вирна гордо брадичка: