Джо Аберкромби - Половин война

— На драго сърце, господарю — отвърна Дженър. Знаеше си Скара, че майка Кайър постъпи като истинска глупачка като се довери на този мошеник. Тъкмо си пое дъх да го прокълне, когато усети пръстите му да се впиват още по-силно в ръката ѝ. — Но не мога.

— От опит знам, от дълъг и много кървав опит… — Йълинг вдигна окървавения си меч и опря острието в бузата си, като момиченце, прегръщащо любима кукла. Диамантът на дръжката искреше облян в жълти, оранжеви и червени отблясъци. — … че добре наточеното острие разсича с лекота дебело въже, оплетено от „не мога“.

Буцата на сбръчканата шия на Дженър подскочи, когато той преглътна.

— Не е моя, че да я продавам. Тя е дар. От принц Варослаф от Калийв за Върховния крал.

— Аа. — Йълинг остави меча си да се свлече бавно надолу и острието остави кърваво петно на бузата му. — Чувал съм, че Варослаф е човек, от когото всеки със здрав разум се страхува.

— Няма почти никакво чувство за хумор, така си е.

— Колкото повече расте властта на човек, толкова повече се стопява чувството му за хумор. — Йълинг смръщи вежди и обходи с поглед кървавата следа от стъпките си между колоните. И труповете на пода. — Върховния крал е същият. Не би било разумно да се забърквам в размяната на подаръци между тези двамата.

— Същото си мислех и аз през целия път насам от Калийв — отвърна Дженър.

Йълинг щракна с пръсти така силно, че прозвуча като удар на камшик и очите му грейнаха пълни с момчешки ентусиазъм:

— Ето какво ще направим! Ще хвърлим монета. Ези — можеш да си продължиш по пътя с това красиво създание, завеждаш я в Скекенхаус да мие краката на Върховния крал. Тура — аз те убивам и ѝ намирам по-удачно приложение. — Той плесна дружески рамото на Дженър. — Как ти се струва това, приятелю?

— Мисля, че баба Вексен ще погледне с лошо око на това — отвърна Дженър.

— Тя на всичко гледа с лошо око. — Йълинг се усмихна широко и гладката кожа в крайчетата на очите му се надипли на ситни бръчици. — Но аз коленича само пред една жена. Не пред баба Вексен, не пред майка Море, не пред майка Слънце, дори не пред майка Война. — Той хвърли монетата високо нагоре и златните ѝ страни заблестяха в тъмнината на Гора. — Само пред Смърт.

Той улови с рязко движение на ръката монетата във въздуха.

— Крал или простосмъртен, благородник или селяк, силен или слаб, мъдър или глупак. Смърт чака всички ни. — Разтвори пръсти и разкри лъскавата монета на дланта си.

— Хм. — Синия Дженър се вторачи за момент в лъскавото злато, после повдигна учудено вежди. — Явно ще ѝ се наложи да почака още малко за мен.

Вървяха бързо през опустошения Йейлтофт. Топлият вятър носеше горящи сламки. Нощта беше огласена от писъци и ридание. Скара беше навела глава и не откъсваше очи от земята, както подобава на един роб. Вече нямаше кой да ѝ казва да не се прегърбва. Страхът ѝ бавно се топеше и се превръщаше във вина.

Скочиха на борда на кораба на Дженър и потеглиха от пристана. Екипажът мълвеше благодарствени молитви към баща Мир, че ги отърва от касапницата. Греблата заскърцаха, корабът се промуши плавно покрай останалите в пристанището и излезе в открито море. Скара се сгуши между товара на палубата. Вината започна да се прелива в тъга, докато гледаше как огънят поглъща красивата тронна зала на дядо ѝ, а с нея и целия ѝ живот. За момент красиво резбованият фронтон се открои черен на яркия фон на пламъците и после са срина сред облак искри.

Обгърнатият в пламъци Йейлтофт — целият ѝ живот — постепенно се смали и накрая стана на светла прашинка в далечината. Платното на кораба изплющя, Дженър изкрещя заповеди и корабът обърна на север към Гетланд.

— Един ден Тровенланд ще бъде отново свободна — прошепна Скара и стисна юмруци. — Тронната зала на дядо ми ще бъде построена отново, а трупът на Яркия Йълинг ще стане храна за враните.

— Засега нека се придържаме към това да те опазим жива, принцесо. — Дженър свали робския нашийник от врата ѝ и загърна треперещите ѝ рамене с наметалото си.

Тя вдигна очи към него и разтри леко шията си, където сребърните нишки на нашийника бяха оставили следите си:

— Подцених те, Сини Дженър.

— Преценката ти е всъщност много проницателна. Правил съм къде по-лоши неща от това, което очакваше, че ще направя.

— Защо тогава рискува живота си за мен?

Той се почеса замислено по брадата.

После сви рамене:

— Защото не можеш да промениш вчера. Можеш да промениш само утре. — Той постави нещо в дланта ѝ. Гривната на Бейл, чийто рубин блестеше кървавочервен под лъчите на баща Луна. — Мисля, че това е твое.