Джо Аберкромби: Половин война

— Изгубихме — каза крал Фин, забил поглед в чашата с ейл.

Обхождайки с поглед празната тронна зала, Скара осъзна, че не можеше да отрече думите му.

Миналото лято събралите се в нея герои щяха да съборят покрива с кръвожадното си перчене, песни за слава и закани за победа над паплачта, която Върховния крал наричаше своя армия.

Но така типично за мъжете, те се оказаха по-силни на думи, отколкото на дела. След няколко месеца на бездействие и пълна липса на слава и печалба, героите се изнизаха един по един и оставиха след себе си една шепа злочестници, които в момента се спотайваха в сенките около огромното огнище, чиито пламъци, подобно на надеждите на Тровенланд, бяха на път да угаснат. „Гората“, тронната зала на Тровенланд, наречена така заради множеството си колони, някога гъмжаща от воини, сега бе населена единствено от сенки. И изпълнена с разочарование. Изгубиха. Без дори да влязат в битка.

Майка Кайър, естествено, виждаше нещата иначе.

— Поставиха ни условия и ние ги приехме, кралю мой, нищо повече — поправи го тя, отхапа мъничко от месото и задъвка педантично, като кобила пред бала сено.

— Условия? — Скара заръчка гневно недокоснатата храна в чинията си. — Баща ми умря, удържайки Бейлова крепост, а ти просто предаде ключа на баба Вексен без един изваден меч. Ти обеща на Върховния крал да пропуснем войските му през земята ни! Интересно на какво ти казваш „изгубихме“?

Майка Кайър извърна очи към Скара с обичайното, вбесяващо спокойствие:

— Дядо ти мъртъв в погребалната си могила, жените на Йейлтофт ридаещи над труповете на синовете си, тази тронна зала изгорена до въглен и пепел, а ти, принцесо, с робски нашийник на врата и окована за трона на Върховния крал. На това казвам аз „изгубихме“. И затова, вместо изгубихме, казвам приехме условията им .

Лишен от всичкото си достойнство, крал Фин се свлече на стола си като провиснало на мачтата платно в безветрие. За Скара дядо ѝ беше несломим като баща Земя. Или пък просто не можеше да понесе мисълта за това колко детински заблудена бе в представите си за него.

Той преглътна наведнъж остатъка от ейла, оригна се и хвърли настрана позлатената чаша, за да бъде напълнена отново.

— Ти какво казваш, Сини Дженър? — попита кралят.

— В такава благородна компания, кралю мой, колкото може по-малко.

Синия Дженър беше дърт и опърпан хитрец, по-скоро разбойник и мошеник, отколкото търговец за какъвто минаваше. Лицето му беше грубо издялано, обветрено и съсухрено като стара статуя на носа на кораб. Ако зависеше от Скара, нямаше да бъде допуснат до доковете, камо ли на масата в тронната ѝ зала.

Майка Кайър, естествено, виждаше нещата иначе.

— Капитанът е крал, пък било то на кораб, вместо на държава. Опитът ти може да е от полза на принцеса Скара.

„Ама че наглост“, помисли си Скара.

— Уроци по политика от пират — смотолеви тя под нос, — при това неуспял.

— Не си мърмори под носа. Колко време прекарах в това да те уча как говори една принцеса? Една кралица? — Майка Кайър вдигна гордо брадичка и извиси глас. — Ако смяташ, че мислите ти заслужават да бъдат чути, изговаряй думите гордо, изтикай ги до всяко ъгълче на стаята, изпълни тронната зала с надеждите и желанията си, за да бъдат приети от всеки, който ги чуе! Ако се срамуваш от тях, по-добре си замълчи и просто се усмихни. Усмивката не струва нищо. Какво казваше, Дженър?

— Ами… — Дженър се почеса по оцвъканото с петънца теме и приглади оскъдните сиви кичури, очевидно невиждали гребен. — Баба Вексен смаза бунта в Ниските земи.

— С помощта на това нейно псе, Яркия Йълинг, който не почита друг бог освен Смърт. — Дядо ѝ сграбчи отново чашата преди робът да я е напълнил догоре и ейлът се разля по масата.