Джо Аберкромби - Половин война

Яркия Йълинг, който не почиташе друг бог освен Смърт.

Звънкият му глас отекна в празната тронна зала:

— Така се надявах най-после да имам честта да се запозная с принцеса Скара.

— Тя е при братовчедка си, Лейтлин — отвърна майка Кайър. Същият глас, който ежедневно и неуморно бе поучавал, поправял и гълчал Скара, но сега леко разтреперан и с непозната нотка на ужас в него. — Където никога няма да я откриеш.

— О, ще я открием, дори там — каза един от воините на Йълинг, огромен мъж с дебел като на бик врат.

— И съвсем скоро, майко Кайър, съвсем скоро — добави друг, висок, с копие в ръка и рог на колана.

— Крал Удил ще дойде — каза майка Кайър. — Ще запали корабите ви, ще ви изтика обратно в морето.

— И как точно ще запали корабите ми, когато са на сигурно място в пристанището на Бейлова крепост? — попита Йълинг. — На сигурно място, зад веригите, чийто ключ ти сама ми даде.

— Гром-гил-Горм ще дойде — каза тя, но гласът ѝ се сниши почти до шепот.

— Надявам се. — Йълинг протегна ръце и много внимателно отметна косите на майка Кайър зад раменете ѝ. — Но ще е прекалено късно за теб. — Той извади меча си. Топката на дръжката му беше огромен диамант в златен обков, а стоманата на острието му беше излъскана до огледален блясък и почти заслепи Скара.

— Смърт чака всички ни. — Крал Фин пое дълбоко дъх през носа, изпъна се и вдигна гордо глава. В този момент Скара зърна проблясък от миналото, мъжът, който някога беше дядо ѝ. Той огледа залата и когато погледът му срещна нейния, по устните му пробяга бегла усмивка. После се свлече на колене. — Днес убиваш крал.

Йълинг сви невъзмутимо рамене:

— Крале, селяни. В очите на Смърт сме еднакви.

Той постави върха на меча в ямката между шията и ключицата на краля. Острието потъна до гарда на дръжката и излезе обратно с мълниеносна бързина. Крал Фин можа единствено да изпъшка тихо преди да умре и тялото му да се просне по очи в огнището. Скара замръзна като закована, дъхът ѝ спря, дори мислите ѝ сякаш спряха.

Майка Кайър се вторачи с широко отворени очи в трупа на господаря си.

— Баба Вексен ми даде обещание — запелтечи тя.

Кап, кап, кап. Кръвта закапа по пода от върха на меча на Йълинг.

— Само слабият се уповава на обещания.

И той се извъртя, грациозно като танцьор, а стоманата в ръката му описа светла дъга в сумрака на тронната зала. Шурнаха черни пръски кръв, главата на майка Кайър изтрополи и се изтъркаля по пода, а тялото ѝ се свлече, омекнало, сякаш без едничка кост в него.

Скара се разтресе и дъхът ѝ секна. Това е просто кошмар. Трескав кошмар. Имаше нужда да легне. Клепачите ѝ запърхаха, коленете ѝ омекнаха и тя започна да се свлича, но Синия Дженър я сграбчи за ръката и я стисна здраво.

— Ти си просто робиня — изсъска ѝ той. — Не си отваряш устата. Не знаеш нищо.

Скара опита да укроти излизащия ѝ със скимтене, учестен дъх, когато чу да приближават тихи стъпки по пода. Някъде отвън някой започна да крещи.

— Я гледай ти — чу тя мелодичния глас на Йълинг. — Странна двойка имаме тук.

— Така е, господарю. Казвам се Синия Дженър. — Скара не можеше да повярва колко спокойно, невъзмутимо и дружелюбно говореше. Ако тя отвореше уста в момента, от там нямаше да излезе нищо освен хлипове. — Аз съм търговец, плаващ с лиценза на Върховния крал и току-що се връщам от пътуване по Божествена. На път съм за Скекенхаус, но се изви буря и ни отклони от курса.

— Явно си доста близък с крал Фин, щом си гост в тронната му зала.

— Умният търговец е близък с всички, господарю.

— Потиш се, Сини Дженър.

— Ами, честно казано, умирам от страх.

— Явно си умен търговец. — Скара усети лек допир под брадичката си и в следващия момент главата ѝ бе повдигната нагоре. Озова се очи в очи с човека, който току-що уби двамата ѝ най-близки хора, онези, които я бяха отгледали от дете. Приветливата му усмивка все още беше опръскана с кръвта им и бе така близо, че Скара можеше да преброи луничките по носа му.

Йълинг нацупи устни и подсвирна пронизително:

— При това търговец с много добра стока. — Той зарови длан в косата на Скара, нави на дългите си пръсти един кичур, после избута внимателно косата от лицето ѝ и я погали нежно с върха на палеца си по бузата.

„Трябва да живееш.“ „Трябва да водиш хората.“ Скара потуши страха си. Удави гнева. Лицето ѝ стана безизразно като на мъртвец. Робското лице не издава емоции.

— Ще изтъргуваш ли тази стока с мен, търговецо? — попита Йълинг. — Срещу живота си например?