Джо Аберкромби - Половин война

— Ядоса ме не това, че се опита да я нараниш, а това, че се провали. — Горм зашлеви с опакото на ръката си Рейт и той усети устата му да се пълни със солен вкус. — Не ми е притрябвало кутре, което джавка. Имам нужда от свирепо куче, което знае как да използва зъбите си. Трябва ми кръвожадна хрътка. — Той зашлеви отново Рейт и го пусна, замаян и объркан. — Боя се, че в теб е останало зрънце милост, Рейт. Смачкай го, преди то да смачка теб с тежестта си.

Горм почеса главата на Рейт преди да се насочи към града. Почти по бащински. Или по-скоро като ловец любима хрътка.

— Никога няма да си прекалено свиреп за вкуса ми, момче. Знаеш го.

Шък, шък, шък. Гребенът от полирана китова кост съскаше в косата на Скара.

Чак, чик, чак. Дървеният меч играчка на принц Друин чаткаше по сандъка в ъгъла. Дрън, дрън, дрън, носеше се гласът на кралица Лейтлин. Сякаш мислеше, че ако спре да говори, Скара ще започне да крещи и никога няма да спре.

— Погледнеш ли през този прозорец, над южната стена на града ще видиш лагера на войската на мъжа ми.

„Защо те не ни помогнаха?“ искаше да изкрещи Скара извръщайки сковано поглед към шатрите на лагера, но устата ѝ изрече каквото се очакваше от нея, както винаги:

— Ще да са толкова много.

— Две хиляди и петстотин верни гетландци, призовани от всички краища на страната.

Скара усети пръстите на кралицата да обръщат главата ѝ на другата страна, внимателно, нежно, но нетърпящо възражение движение. Принц Друин нададе писклив боен вик и нападна с меча си висящия на стената гоблен. Гребенът засъска отново, сякаш единственото решение на всеки проблем беше добре сресаната коса.

— Погледнеш ли през този прозорец, над северната стена на града ще видиш лагера на войската на Гром-гил-Горм. — Светлините на огньовете блещукаха в сгъстяващия се сумрак по тъмните склонове на хълмовете като звезди по небосклона. — Две хиляди ванстерландци пред стените на Торлби. Не съм си и представяла, че някога ще зърна подобна гледка.

— Не и с прибрани в ножниците мечове — подхвърли от другия край на стаята Трън Бату, както воин хвърля бойна секира.

— Имаше кавга на доковете… — смотолеви Скара.

— Боя се, че няма да е последната. — Кралица Лейтлин зацъка с език, докато разресваше един упорит възел. Косата на Скара не беше от най-податливите за гребена, но кралицата на Гетланд не беше от жените, които се отказват при първата по-упорита къдрица. — Утре ще има съвещание. Разбирай, пет часа неспирни кавги. Ако се размине без никой убит, ще е достойна за песните победа. Готово.

Лейтлин извърна главата на Скара към огледалото.

Мълчаливите роби на кралицата я бяха изкъпали, отнесли мръсните ѝ дрехи и донесли рокля от зелена коприна, вероятно пропътувала дългия път дотук от Първия сред градовете и умело прекроена, за да ѝ става. Беше съшита по кантовете със златист конец и беше най-изящната дреха, която някога беше обличала, а Скара беше свикнала да носи изящни неща. Толкова много и така внимателно подбрани и съчетани от майка Кайър, че понякога ѝ се струваше, че не тя носеше тях, а дрехите ѝ носеха нея.

Сега беше заобиколена от здрави стени, силни воини и всички удобства. Трябваше да е главозамаяна от облекчение. Но също като бегачът на дълги разстояния, който спира за миг да си поеме дъх и установява, че повече не може да стане, от всичките тези удобства ѝ се завиваше свят, беше прималяла и изтръпнала, болеше я навсякъде, отвътре и отвън, сякаш беше една огромна рана. Почти ѝ се прииска да беше обратно на борда на „Черно куче“, корабът на Синия Дженър, трепереща от студ, зареяла поглед в дъжда, пълзяща до борда да повръща по три пъти на час.

— Това принадлежеше на майка ми, сестрата на крал Фин. — Лейтлин постави внимателно обецата на ухото на Скара и фините като паяжина златни верижки разсипаха червени скъпоценни камъни почти до рамото ѝ.

— Красива е — изграка Скара, едва удържаща стомаха си да не избълва съдържанието му върху огледалото. Едва разпозна момичето, което я гледаше оттам — призрачно бледа, крехка, със зачервени очи. Приличаше на привидение. Може би не беше избягала от Йейлтофт. Може би все още беше там, робиня на Яркия Йълинг завинаги.

В другия край на стаята Трън Бату клекна до принц Друин, намести малките му ръчички върху дръжката на дървения меч и зашепна в ухото му инструкции как да замахва правилно. Той я фрасна по бедрото и тя се усмихна, а звездовидният белег на бузата ѝ се сгърчи. После разроши светлорусата му коса и го похвали: „Добро момче“!