Джо Аберкромби - Половин война

В мислите на Скара остана само едно — мечът на Яркия Йълинг с този огромен диамант на дръжката, искрящ в сумрака на Гората. Гърдите на бледото момиче в огледалото започнаха да се повдигат учестено и ръцете ѝ се разтрепериха…

— Скара, — кралица Лейтлин я стисна за раменете, прикова в нея хладните си, проницателни сиви очи и я изтръгна от мислите ѝ. — Ще ми разкажеш ли какво стана?

— Дядо ми чакаше помощ от съюзниците си. — Думите полетяха навън от устата ѝ, монотонни като жуженето на пчела. — Чакахме воините на Удил и Горм. Те не дойдоха.

— Продължавай!

— Той изгуби дух. Майка Кайър го убеди да преговаря за мир. Изпрати гълъб на баба Вексен и тя ѝ изпрати орел в отговор. Тя ще прости, ако предадем ключа за Бейлова крепост, ако разпратим воините по домовете им и ако обещаем безпрепятствено преминаване на войската на Върховния крал през земята ни.

— Но баба Вексен никога не прощава — каза Лейтлин.

— Тя изпрати Яркия Йълинг в Йейлтофт да уреди сметките ѝ. — Скара преглътна горчивата слюнка, насъбрала се в устата ѝ и кльощавата шия на момичето в огледалото потрепна. Личицето на принц Друин беше изкривено във войнствена гримаса, докато удряше Трън с дървения си меч, а тя блокираше острието с пръсти. Бойните му викове долитаха като гневен, болезнен вой от сумрака в другия край на стаята, все по-близо, все по-близо.

— Яркия Йълинг отряза главата на майка Кайър. Прониза с меча си дядо ми и той се строполи в огнището.

Очите на кралица Лейтлин се ококориха насреща ѝ:

— Ти… си видяла всичко това?

Облаците искри от огнището, червените отблясъци на жаравата по усмивките на воините около него, гъстата кръв, капеща от меча на Йълинг. Скара потрепери, докато поемаше дълбоко дъх, после кимна.

— Измъкнах се предрешена като робиня на Синия Дженър. Яркия Йълинг хвърли монета да реши дали да не убие и него… но монетата…

Все още я виждаше как се премята във въздуха, виждаше отблясъците от огнището по лъскавите ѝ страни.

— Боговете са били с теб в онази нощ — прошепна Лейтлин.

„Защо тогава убиха семейството ми?“, искаше да попита тя, но момичето в огледалото се усмихна миловидно и промълви благодарствена молитва към Той-който-обръща-зара.

— Изпратиха те при мен, братовчедке. — Кралицата стисна отново раменете ѝ. — Тук си в безопасност.

Гората, в която беше минал целият ѝ живот, непоклатима като планина, сега беше въглен и пепел. Фронтонът ѝ, стоял над портите в продължение на двеста години, лежеше, натрошен на парчета. Тровенланд чезнеше, като разнесен от вятъра дим. Никъде повече нямаше да е в безопасност.

Скара осъзна, че чешеше бузата си. Все още усещаше допира на хладните пръсти на Йълинг.

— Винаги си била така мила с мен — изграчи Скара и потуши надигналия ѝ се стомах. Винаги бе имала слаб стомах, но откакто слезе, залитайки от „Черно куче“, имаше чувството, че червата ѝ бяха по-оплетени и от мислите ѝ.

— Ти си от семейството ми, а семейството е всичко на този свят. — Лейтлин стисна за последно раменете на Скара. — Трябва да поговоря със съпруга и сина ми… с отец Ярви, имам предвид.

— Ако позволиш да попитам… Синия Дженър още ли е тук?

Неодобрението на кралицата беше повече от очевидно:

— Човекът е малко повече от обикновен пират…

— Би ли го изпратила при мен? Моля?

Лейтлин може и да беше корава като кремък, но явно долови отчаянието в гласа на Скара:

— Ще го изпратя. Трън, принцесата е преминала през ужасни препятствия. Не я оставяй сама. Ела, Друин.

Мъничкият принц дари Скара с тържествен поглед, махна ѝ с ръка за довиждане, хвърли меча на земята и хукна след майка си.

Скара се озова сама в стаята, вперила поглед в Трън. Гледаше почти право нагоре, защото избраният щит на кралицата стърчеше над нея с две глави. Очевидно, тя самата не използваше гребен, половината ѝ глава беше остригана до кожа, а другата представляваше смесица от тънки плитки, възли и масури, пристегнати на малко разстояние под формата на сребърни и златни рингове.

Това беше жена, била се сама срещу седем мъже наведнъж и победила. Наградата ѝ, елфическата гривна, блестеше в ярко жълто на китката ѝ. Жена, която носеше остриета, вместо коприна и белези, вместо бижута. Жена, която смазваше благоприличието под тока на ботуша си и не дължеше извинение никому за това. Тя по-скоро би разбила врата с главата си, вместо да почука.

— Затворник ли съм? — Скара възнамеряваше това да прозвучи като предизвикателство, но гласът ѝ беше изтънял като цвърченето на мишка.