Джо Аберкромби - Половин война

Рейт кимна към вратата:

— Мислиш, че той ще ни пусне просто ей така? Мислиш, че майка Скаер ще дойде да ни помаха за сбогом усмихната от пристана? — Изсумтя присмехулно. — Мислех, че от двама ни ти си умният. Хубави мечти са това, но вече няма връщане назад. Забрави ли какво беше преди? Вечно гладни, премръзнали и умиращи от страх през цялото време?

— Теб не те е страх през цялото време? — Гласът на Ракки прозвуча така умолително, че успя да прогони напълно ужаса от кошмара и накара кръвта на Рейт да кипне. Всъщност гневните изблици му бяха готовият отговор за всеки проблем.

— Не, не ме е страх! — озъби му се Рейт, разтресе меча на Горм пред лицето му и той примижа уплашено и извърна глава настрани. — Аз съм воин. Ще си спечеля име в тази война и толкова гривни, че никога повече няма да заспивам гладен. Това място ми се полага. Извоювах си го, нали?

— Ъхъ, бори се за него.

— Служим на крал! — каза Рейт и му се прииска да го беше казал със същата гордост в гласа както преди. — На най-великия боец в земите около Разбито море. Непобеден в битка или дуел. Ти обичаш да се молиш. Благодари на майка Война, че се бием на страната на победителите!

Ракки го погледна от отсрещната стена на коридора, облегнат на белязания от множество битки черен щит на Горм, гледаше го с широко отворени очи, в които блещукаше светлината на факлата. Странно, как лицето му беше така еднакво като неговото, а изражението му толкова различно. Понякога му се струваше, че двамата бяха статуите на носа и кърмата на кораб, издялани еднакви, обречени да са завинаги заедно на кораба, но винаги гледащи в противоположни посоки.

— Ще падне убиване — промърмори Ракки. — Повече от всякога.

— Предполагам — отвърна Рейт, легна, обърна гръб на брат си, прегърна меча на Горм и се зави с одеялото. — Война е, нали?

— Аз просто не обичам да убивам.

Рейт се опита да прозвучи все едно не беше кой знае какво, но не можа да го докара съвсем:

— Аз ще убивам и за двамата.

Ракки не отговори веднага.

— Точно това ме плаши — каза след известно мълчание.

Кол издялка последната руна, усмихна се и издуха прахта и стърготините. Ножницата на меча беше завършена и той се гордееше с резултата.

Обичаше да работи с дърво, то не криеше тайни, не лъжеше и веднъж издялано, не можеше да се върне в предишната си форма. Нищо общо с работата на пастора — само мъгла и догадки. Думите бяха по-трудни за усвояване инструменти от длетата, а хората така непостоянни, както водите на майка Море.

Гърбът му настръхна, когато Рин се пресегна през рамото му и прокара пръст по един от изписаните с руни редове.

— Какво означава? — попита го тя.

— Петте имена на майка Война.

— Богове, прекрасна изработка. — Ръката ѝ се спусна надолу по тъмното дърво и пръстите ѝ пробягаха по издяланите фигури, цветя и дървета, преливащи се едни в други. — Имаш сръчни ръце, Кол. Най-сръчните ръце.

Тя нахлузи готовия връх на края на ножницата — изкована по формата на змийска глава лъскава стомана — и той пасна идеално, като ключ в ключалка.

— Виж какви красиви неща можем да направим заедно. — Почернелите ѝ от желязо пръсти се преплетоха с неговите, покафенели от дървото. — Създадени са едно за друго, не мислиш ли? — Моят меч. Твоята ножница. — Той усети другата ѝ ръка да се плъзга надолу по бедрото му и потрепери. — И обратното…

— Рин…

— Е, хубаво де, по-скоро кинжал отколкото меч. — Кол долови насмешката в тона ѝ и усети смехът да гъделичка гърлото му. Харесваше му, когато се смееха заедно.

— Рин, не мога. Бранд ми е като брат…

— Не лягай с Бранд, тогава. Готово, проблемът ти е решен.

— Аз съм чирак на отец Ярви.

— Не лягай с отец Ярви. — Той усети устните ѝ да допират едва врата му и по потния му гръб пробяга тръпка.

— Той спаси живота на майка ми. Спаси моя живот. Избави ни от робство.

Сега устните ѝ бяха на ухото му и шепотът им така силен, че го накара да вдигне рязко рамене, което от своя страна накара теглилките, провесени на връв на гърдите му, да издрънкат.

— И как те е освободил от робство, като не си свободен да правиш избор за себе си?

— Дължа му всичко, Рин. — Кол усещаше гърдите ѝ да опират в гърба му при всяко вдишване. Пръстите ѝ бяха обвили и стискаха дясната му ръка. Беше силна колкото него. Може би дори по-силна. Наложи се да стисне здраво очи, за да изчисти мислите си. — Когато тази война свърши, аз ще положа изпита на Събора, ще дам клетва, ще бъда брат Кол, ще се откажа от семейство, от жена и… ау.