Джо Аберкромби - Половин война

Изражението на лицето на Трън не беше от лесните за разгадаване:

— Ти си принцеса, принцесо.

— Според мен няма много разлика между двете.

— Явно никога не си била затворник.

Презрение, това видя на лицето ѝ Скара, но можеше ли да я вини за това? Гърлото ѝ се беше стегнало така, че едва успяваше да говори.

— Сигурно си мислиш за това каква мекушава, слаба и разглезена глупачка съм.

Трън пое дълбоко дъх:

— Всъщност, мислех си за това… какво изпитах, когато видях баща си мъртъв. — Лицето ѝ можеше и да не издава мекота, но в гласа ѝ имаше такава. — А също, какво ли би било усещането да видиш с очите си как бива убит. Да гледаш как някой го убива и да не можеш да направиш нищо, за да спреш убиеца.

Скара отвори уста, но от нея не излезе и дума. Не, не беше презрение, беше съжаление и тя почти се задави от вълнение.

— Знам какво е да носиш смело изражение на лицето си като маска — продължи Трън. — Малцина знаят това по-добре от мен.

Скара имаше чувството, че сърцето ѝ ще се пръсне.

— Мислех също, че… ако бях на твое място… щях да си изплача очите.

От гърлото на Скара се откъсна вопъл. Очите ѝ се стиснаха, напълниха със сълзи и преляха. Ребрата ѝ се разтресоха. Започна да хълца, да хърка. В следващия момент стоеше провесила безпомощно ръце, с изкривено до болка лице и ридаеше с пълно гърло. Едно малко гласче нареждаше в главата ѝ, че така не подобава на една принцеса, но тя не можа да спре сълзите.

Чу бързи стъпки по пода и изведнъж се озова в нечии силни ръце, в здрава прегръдка, точно като тази на дядо ѝ, докато гледаха баща ѝ да гори на погребалната си клада. И тя се вкопчи в Трън и захлипа задавено, заровила лице в ризата ѝ, започна да вие, сама не разбираше какво точно.

Трън не помръдна, не проговори, просто продължи да я стиска в прегръдките си. Докато не спря да се тресе. Докато хлипането ѝ не утихна до тихо скимтене, а после то до просто учестено дишане. После, много внимателно, извади отнякъде бяло парче плат и въпреки че ризата ѝ беше подгизнала от сълзи, изтри с него една капчица на роклята на Скара и ѝ го подаде.

— Лъскам оръжията си с това, но мисля, че лицето ти е много по-важно и ценно от тях. А може би и по-опасно.

— Съжалявам — прошепна Скара.

— Няма защо. — Трън чукна с нокът златния ключ на врата си. — Плача повече всяка сутрин, когато се събудя и си спомня за кого се омъжих.

Скара прихна така силно, плач и смях ведно, че от едната ѝ ноздра сополите излязоха на балони. За пръв път от онази нощ насам се почувства макар и частица от онова, което беше била преди. Вероятно все пак се беше измъкнала от Йейлтофт. Докато бършеше лицето си, някой почука колебливо на вратата.

— Синия Дженър е.

Той влезе в стаята и нещо в прегърбената му, опърпана осанка вдъхна нов кураж на Скара. На корабния мостик или в спалнята на принцеса, той беше един и същ човек. Самото му присъствие в стаята ѝ даваше сила. От такъв мъж имаше нужда в момента.

— Помниш ли ме? — попита Трън.

— Трудна си за забравяне. — Дженър хвърли поглед към ключа на врата ѝ. — Поздравления за сватбата ти.

Тя изсумтя презрително:

— Гледай само да не поздравиш съпруга ми. Още е в траур от случката.

— Викала си ме, принцесо.

— Да. — Скара подсмръкна за последно и пресуши сълзите. После изправи гордо рамене. — Какви са плановете ти?

— Не бих казал, че съм от онези, които много планират. Кралица Лейтлин ми предложи добра цена да се бия на страната на Гетланд, но, е, войната е за младите. Мисля да сляза надолу по „Божествена“… — Той вдигна поглед към Скара и примижа сконфузено. — Обещах на майка Кайър да те доведа жива и здрава при братовчедка ти…

— И удържа на обещанието си, въпреки опасностите. Нямам правото да искам повече от теб.

Физиономията му се изкриви в още по-болезнена гримаса:

— Но ще го направиш, нали?

— Надявах се, че може да останеш при мен.

— Принцесо… аз съм стар търговец. Прехвърлил съм отдавна златните си години, пък и те не бяха кой знае колко златни.

— Безсъмнено. Когато те видях за пръв път, си помислих, че си овехтял като статуята на носа на стар кораб.

Дженър се почеса по брадата:

— Добра преценка.

— Глупава преценка. — Гласът на Скара потрепери, но тя се покашля, пое дълбоко дъх и продължи. — Сега разбирам това. Вехтата статуя на носа е тази, която е видяла много лошо време и въпреки това е отвела кораба си невредим до дома. Не ми е притрябвала красота и младост. Имам нужда от лоялност.