Джо Аберкромби - Половин война

Той усети ръката ѝ да се плъзга между краката му.

— А дотогава какво те спира?

— Нищо. — Кол се обърна, зарови пръстите на свободната си ръка в късата ѝ коса и я придърпа към себе си. Засмяха се и се целунаха, жадно, ненаситно, залитнаха, блъснаха се в тезгяха, събориха една купчина инструменти, които издрънчаха на пода.

Всяко негово идване в ковачницата ѝ свършваше така. Затова продължаваше да идва.

Хлъзгава като риба, тя се отскубна чевръсто от ръцете му, изтича обратно до стягата, сграбчи камъка за точене и се вторачи в острието, сякаш нищо не беше станало.

Кол замига на парцали:

— Какво…

Вратата тропна и Бранд влезе в ковачницата. Кол осъзна, че стои в средата на стаята, с голяма издутина на панталоните.

— Хей, Кол — каза Бранд. — Какво правиш тук?

— Дойдох да довърша ножницата — изграка Кол с пламнало от срам лице, обърна се рязко към тезгяха и изтръска на пода няколко стърготини.

— Дай да видя. — Бранд постави ръка на рамото му. Богове, това беше една много тежка ръка, с изпъкнали мускули и виещ се като змия около китката белег от въжето. Кол си спомни как Бранд удържа цял кораб на раменете си, кораб, който щеше да го смаже, ако не беше Бранд. Замисли се какво ли щеше да е усещането от това тази същата ръка да го фрасне в лицето, когато Бранд разбереше какви ги върши със сестра му. Преглъщането се оказа трудна работа след тази мисъл.

Но Бранд просто отстрани няколко паднали пред лицето му кичури коса и се усмихна широко:

— Прекрасна работа. Благословен си, Кол. От същите богове, благословили сестра ми.

— Тя е… богоязливо момиче. — Кол се извърна сконфузено, намествайки панталоните си, а Рин нацупи устни и му изпрати целувка зад гърба на брат си.

Богове, Бранд дори не подозираше. Силен, лоялен и добросърдечен като товарен кон, но в пълно неведение за това какво става под носа му. Очевидно не може да си женен за Трън Бату без способността да пропускаш много неща покрай ушите и очите си.

— Как е Трън? — попита Кол.

Бранд се замисли сякаш отговорът на въпроса изискваше особено съсредоточение:

— Трън си е Трън. Но аз знаех това, когато се ожених за нея. — Той дари Кол с дежурната дружелюбна усмивка. — Друга не съм искал.

— Не ще да е от най-лесните за съжителстване хора.

— Ще ти кажа като почна да съжителствам с нея. Половината от времето си прекарва с кралицата, половината от другата половина в тренировки, а за мен остава времето, когато спи или е готова да се караме за нещо. — Той се почеса уморено по врата. — Но и това знаех, когато се жених за нея.

— Не ще да е и от най-трудните за съжителстване хора, значи.

— Хм. — Бранд се вторачи в празното пространство, като ветеран от войни и битки, който още се бори с преживения ужас. — Определено е от хората, способни да забъркат неприятности и от най-миролюбивите съставки. Но хубавите неща стават трудно. Обичам я въпреки кусурите ѝ. Обичам я точно заради тях. Обичам я. — И лицето му се разтегли в огромна усмивка. — Всеки ден с нея е приключение, в това съмнение няма.

На вратата се почука силно, Бранд се отърси от мислите си и отиде да отвори. Рин изпрати на Кол въздушна целувка, той се престори, че я хваща и притиска до сърцето си, а тя на свой ред, че повръща върху работния тезгях. Харесваше му, когато тя правеше това.

— Радвам се да те видя, Бранд. — Кол вдигна очи, изненадан да види учителя си в ковачницата на Рин.

— И аз теб, отец Ярви.

Особен вид дружба се завързва с човек, с когото си пропътувал дълъг път, и колкото и различни да бяха като хора Ярви и Бранд, те се прегърнаха като братя. Пасторът потупа широкия гръб на Бранд със сакатата си ръка.

— Как вървят нещата в ковашкия занаят? — обърна се той към Рин.

— Хората винаги се нуждаят от остриета — отвърна му тя. — А как са нещата в занаята с думите?

— Хората се нуждаят също и от добра дума. — Усмивката на пастора изчезна, когато погледът му попадна на Кол и лицето му придоби обичайното сурово изражение. — Нещо ми подсказваше, че ще те открия тук. Минава пладне.

— Вече? — Кол понечи да свали престилката, оплете се в презрамките, но успя бързо да се освободи, захвърли я на тезгяха и изтупа прахта от ръцете си.

— Обикновено чиракът отива при учителя си. — Върхът на пасторския жезъл от елфически метал звънна в пода, когато той пристъпи към Кол. — Ти си мой чирак, прав ли съм?

— Разбира се, отец Ярви — каза Кол и пристъпи виновно настрани, по-далеч от Рин.

Отец Ярви го изгледа изпитателно иззад притворени клепачи, после Рин, после пак него, очевидно на него нищо не му убягваше. Малцина бяха хората в по-малко неведение от него.