Джо Аберкромби - Половин война

— Кажи ми, че не си забравил да нахраниш гълъбите.

— Освен това изчистих клетките, подредих новите билки, прочетох двайсет страници от „История на Гетланд“ от баба Гундринг и научих петдесет нови думи на езика на Калийв. — Някога непрестанните въпроси на Кол бяха на път да докарат майка му до побъркване, а сега, подготвяйки се за изпита на Събора, имаше толкова отговори, че главата му щеше да се пръсне.

— Невежеството е храна за страха, Кол. А познанието е смърт за него. Ами движението на звездите? Прерисува ли диаграмите, които ти дадох?

Кол се хвана за главата:

— Богове, съжалявам, отец Ярви. После ще ги прерисувам.

— Не и днес. Съвещанието започва след час, а преди това те чака малко разтоварване.

Кол извърна обнадежден поглед към Бранд:

— Аз не съм много по носенето на сандъци…

— Делви. И изискват много внимание при пренасянето им. Подарък от императрица Виалайн, пропътували целия път по „Божествена“ и „Непристъпна“.

— Подарък от Сюмаел, имаш предвид — каза Бранд.

— Подарък от Сюмаел. — Името накара отец Ярви да се усмихне замечтано. — Оръжие срещу войските на Върховния крал… — Той пристъпи между Рин и Кол, постави жезъла в сгъвката на ръката си, вдигна ножницата от тезгяха и я вдигна към светлината да огледа изписаните по нея руни.

— Майка Война — промърмори той. — Майка на враните. Тя, чиито пера са мечове. Тя, която прибира мъртъвци. Тя, която свива разтворената ръка в юмрук. Ти ли направи това, Кол?

— Кой друг е достатъчно сръчен? — отвърна вместо него Рин. — Ножницата е толкова важна, колкото и острието. Добрият меч се вади рядко. Ножницата е тази, която хората виждат.

— Когато най-после положиш клетва, светът ще изгуби един талантлив дърводелец. — Той въздъхна тежко. — Но светът с длето не можеш да промениш.

— Може, малко. — Рин скръсти ръце на гърдите си и измери с поглед отец Ярви. — При това към по-добро.

— Майка му поиска от мен да направя от него най-доброто, на което е способен.

Кол въртеше трескаво глава зад гърба на учителя си, но Рин не беше от онези, които се отказват лесно:

— Някои го харесват какъвто си е.

— Това ли искаш ти, Кол? — Отец Ярви хвърли ножницата на тезгяха и постави сакатата си ръка на рамото му. — Или искаш да стоиш до крале и направляваш курса на историята?

Кол замига на парцали, първо към учителя си, после към Рин. Богове, не искаше да разочарова нито единия, нито другия, но какво можеше да направи? Отец Ярви му върна свободата. А и кой робски син не иска да стои до крале, да е в безопасност, да го уважават? Да има власт?

— Историята… — смотолеви той и сведе сконфузено поглед към пода. — Предполагам…

Рейт беше отегчен до смърт.

Предполагаше се, че войната се състои предимно от битки. А войната срещу Върховния крал със сигурност трябваше да е най-великата битка, на която може да се надява човек. Но ето как сега осъзнаваше, че колкото по-голяма е войната, толкова повече приказки изискваше тя. Приказки, чакане и седене на едно място.

Големците бяха седнали на три големи маси, подредени под формата на конска подкова, изложили гордо на показ статута им под формата на скъпоценни чаши. Ванстерландци седяха от едната страна, гетландци на срещуположната, а средата — дузина столове — беше отредена на Тровенланд. Дузина празни столове, защото тровенландци не присъстваха на съвещанието и на Рейт му се искаше да можеше да е като тях.

— Преди седем дни се срещнах с представител на баба Вексен — нареждаше монотонно отец Ярви.

— Трябваше да присъствам на срещата! — отсече майка Скаер.

— Ще ми се да беше, но нямаше време за това. — Отец Ярви разпери насреща ѝ дланта на здравата си ръка сякаш на света нямаше по-честен човек от него. — Но не пропусна много. Майка Адуин се опита да ме убие.

— Не съм я срещал, но ето, че вече я харесвам — прошепна Рейт на брат си и Ракки се разхили.

Рейт по-скоро би легнал със скорпион, отколкото да размени десет думи с това едноръко копеле. Ракки го наричаше Паякът и определено той отговаряше на името — слаб, потаен и отровен. Но освен ако не си муха, паяците не те закачат. А мрежите, които плетеше отец Ярви, бяха предназначени за хора и никой не знаеше кой ще е следващият, хванал се в тях.

Чиракът му не падаше по-долу. Кльощаво хлапе с чорлава глава като тази на плашило, направена от слама. С набола на петна брада без определен цвят, мигащ на парцали нервак, който не стоеше на едно място и не спираше да чопли нещо. И нахилен до уши, вечно нахилен, все едно ти е най-добрият приятел, но Рейт не се връзваше на такива. Изпълнен с ярост поглед, пълен с болка или омраза, на такива можеш да имаш вяра. Усмивката крие кой знае какво.