Джо Аберкромби - Половин война

— А сега да се върнем на войната — обяви дрезгаво крал Удил и съвещанието поде отново.

Скара дори не си направи труда да извърне очи към новото си кутре. Че защо ѝ е? Двамата с Рейт все едно идваха от два различни свята. В неговите очи тя беше изящна и съвършена като сътворена от елфически ръце реликва. Спокойна и уравновесена въпреки кралското присъствие в залата, величествена като планина под звездите.

Момиче — или по-скоро жена — без капка страх в душата.

Скара не бе изпитала такъв страх дори когато застана лице в лице с Яркия Йълинг.

Не беше мигнала от тревоги и притеснения за това какво да каже и как да го каже, от прехвърляне наум на всички уроци на майка Кайър и съветите на дядо си, от шептене на молитви към Тя-която-изговаря-първата-дума.

Не беше хапнала и троха заради непрестанното бунтуване на стомаха ѝ и въпреки това имаше чувството, че задникът ѝ е на път да се стовари на пода. Зачуди се какво ли щеше да стане, ако изпуснеше една гръмка пръдня в тази високопоставена компания.

Стискаше до побеляване на кокалчетата подлакътниците на стола все едно се носеше по вълните на бурно море. Цялата Зала на боговете сякаш бе забулена в мъгла и тук-там изникваше по някое гневно лице, но Скара се затрудняваше да чете по него, както я беше учила майка Кайър. Не успяваше да разкрие скритите зад тях несигурност, надежди и тайни, за да ги използва в своя полза.

Тя затвори очи и заповтаря наум думите на дядо си: „Ти си смела, Скара. Винаги си била. Смела си. Смела си.“

Младият ванстерландец до нея, Рейт, определено не ѝ вдъхваше увереност с присъствието си. Беше поразително красив, хубаво. Но красотата му беше като тази на острието на секирата, опряно в гърлото ти. Лицето му беше бледо, с остри черти, сякаш изсечено с длето от сребърен блок. Имаше дълбока цепка на едното ухо, а челото му беше вечно сбърчено и гневно. Късо остриганата му коса, веждите, че дори и миглите му бяха бели като сняг, сякаш всякакво чувство и емоция бяха изстискани от тях и в него не беше останало друго освен хладно презрение.

Двамата с него все едно идваха от два различни свята. В нейните очи той беше див и зъл като обучено за битки куче, спокоен и уравновесен, надменен в тази компания от убийци и главорези, като водач на глутница вълк. Щеше да изглежда съвсем на място сред нахилените Спътници на Яркия Йълинг. При тази мисъл устата на Скара се напълни с горчива слюнка и тя я преглътна тежко и се опита да се престори, че не беше до нея.

— Смърт чака всички ни — долетя сякаш отдалеч дрезгавият глас на крал Удил. Все едно той стоеше високо горе над отвора на кладенец, в който тя се давеше. — Мъдрият воин избира меча. Той удря право в сърцето, обърква и изненадва врага. Стоманата е отговорът, винаги. Трябва да нападнем.

Думите му бяха посрещнати с очакваните шумно одобрение откъм неговата страна в залата и също толкова шумно възмущение откъм страната на Горм.

— Мъдрият воин не се хвърля слепешката в ръцете на Смърт. Той избира щита. — Горм постави нежно длан върху огромния, черен щит, който братът близнак на Рейт носеше. — Той подмамва врага на свой терен и там, когато настъпи верният момент, го смазва.

Крал Удил прихна подигравателно:

— На теб какво ти донесе предпочитанието към щита? В тази зала аз те предизвиках на двубой и в същата тази зала ти подви опашка и избяга като ритнато куче.

Сестра Ауд се наведе напред. Лицето ѝ напомняше на Скара за прасковите, които някога береше от дърветата в подножието на стените на Бейлова крепост — меко, кръгло, на розови и червени петна и покрито с мек мъх.

— Крале мои, това не е от помощ никому… — поде тя.

— Последният път, когато ванстерландци и гетландци се изправихме едни срещу други, за да решим съдбата на битката с дуел, твоят меч не се появи в квадрата, Железни кралю. — Гласът на Горм прогърмя като гръмотевица и заглуши сестра Ауд. — Тогава ти изпрати жена да се бие вместо теб и аз я победих, но въпреки това избрах да я оставя жива…

— Можем да повторим, когато си готов, огромно говно такова — кресна в лицето му Трън Бату.

Скара видя ръката на Рейт да стиска подлакътника на стола. Беше голяма, бяла, нашарена от белези по масивните кокалчета ръка. Ръка, чиято естествена форма беше юмрук. И тя я сграбчи за китката и скочи на крака преди Рейт да успее да се изправи.

— Трябва да намерим компромис! — извика Скара. По-скоро отчаян писък, отколкото вик, в интерес на истината. Тя преглътна тежко, когато всички очи се насочиха към нея като гора от вражески копия. — Със сигурност истински мъдрият воин използва както щит, така и меч. Във верния момент.