Джо Аберкромби - Половин война

— Ще извоюваме достойна за песните победа — каза Скара. — Ще поставим под заплаха самия трон на Върховния крал.

Разнесе се мърморене, когато мъжете започнаха да обсъждат шансовете на подобен план. Очевидно Скара беше привлякла вниманието им, но двамата крале бяха като два разярени бивола, не можеш ги впрегна лесно в един хомот.

— Ами ако корабите са били преместени? — изръмжа Удил. — Ами ако не си спомняш добре слабите места на Бейлова крепост? Ами ако и Йълинг ги е открил и ги пази добре?

— Тогава Смърт чака всички ни, кралю Удил. — Скара знаеше, че няма да спечели битки с покорство, не и срещу тези двама противника. — Не те ли чух само преди малко да казваш, че трябва да ударим право в сърцето? Сърцето на Йълинг е гордостта му. Корабите му.

— Поемаме риск — промърмори Горм. — Толкова много неща може да се объркат…

— За да спечелиш срещу силен противник, трябва да рискуваш . — Скара удари с юмрук по масата. — Не чух ли теб да казваш, че трябва да подмамим врага на свой терен? Има ли по-добър терен от най-силната крепост в земите около Разбито море?

— Това не е моят терен — избоботи възмутено Горм.

— Не, това е моята земя! — Гласът на Скара потрепери отново, но тя намери сили да продължи. — Забравяте май! В жилите ми тече кръвта на Бейл!

Скара знаеше, че сега са на ръба. Теглени от взаимната им омраза, от страха от Върховния крал, от нуждата да изглеждат безстрашни и жаждата им за слава. Почти ѝ бяха в ръцете, но също като гълъбите, свикнали да се връщат в добре познатите им клетки, двамата всеки момент можеха да полетят към добре познатата вражда и взаимна омраза и всичко щеше да е загубено.

„Където разумът се проваля“, беше ѝ казала някога майка Кайър, „лудостта успява.“

— Може би трябва да я видите с очите си! — Скара протегна ръка и измъкна кинжала на Рейт от колана му.

Той посегна да го хване, но закъсня. Тя натисна светлия връх на острието в основата на палеца и сряза дланта си до кутрето.

Очакванията ѝ бяха за няколко деликатни пурпурни капчици, но очевидно Рейт държеше ножовете си добре наточени. Кръвта шурна по дланта ѝ. Няколко капки плеснаха на масата. Няколко пръснаха по гърдите на Синия Дженър и кръглото личице на сестра Ауд. Последва всеобщо възклицание на изненада, но най-шокирана от всички беше самата Скара. Сега нямаше връщане назад, оставаше ѝ само да продължи стремглаво напред.

— Е? — Тя стисна юмрук, вдигна ръка към Върховните богове под купола и кръвта ѝ потече по ръката надолу и закапа на едри капки от лакътя. — Ще извадите ли мечове, горди воини, ще пролеете ли кръв заедно с мен? Ще се оставите ли в ръцете на майка Война? Ще изпитате ли късмета си в битката? Или ще се спотайвате тук в сенките и ще се перчите на думи?

Столът на Гром-гил-Горм се катурна назад, когато той се изправи в целия си гигантски ръст. Лицето му се изкриви в гротескна гримаса, мускулите на челюстите му изпъкнаха зловещо и Скара изтръпна в очакване на гнева му. Тогава осъзна, че той просто беше прехапал езика си, защото следващото, което направи, бе да изплюе една кървава струя на масата.

— Мъжете от Ванстерланд ще отплават до пет дни — изръмжа Трошача на мечове и по брадата около устата му потече кръв.

Крал Удил се изправи, мечът му, който винаги носеше притиснат до гърдите си, се плъзна в свивката на лакътя му и върхът му опря в масата. Пръстите му обвиха острието под гарда на дръжката и кокалчетата му побеляха, когато го стисна. Кръвта му потече в жлеба на острието, стигна до върха и се разля в тъмна, лъскава локвичка около сивата стомана.

— Мъжете от Гетланд ще отплават до четири — обяви той.

Мъжете от двете страни на залата заудряха с юмруци по масата, разтресоха оръжия във въздуха и изкрещяха с пълно гърло при вида на най-после пролята кръв, пък било то не в битка и повечето от която, пролята от седемнайсетгодишно момиче.

Скара седна обратно в стола си. Главата ѝ се маеше. Усети някой да измъква кинжала от ръката ѝ. Сестра Ауд сряза шева на ръкава си, отпра парче плат, взе китката на Скара в ръка и се зае да превързва дланта ѝ с бързи, сигурни движения.

— Това ще свърши работа, докато те зашия. — Тя изгледа Скара изпод вежди. — Моля те, принцесо, никога повече не прави това.

— Не се тревожи… ау! — Богове, започваше да боли ужасно. — Мисля, че си научих урока.

— Малко е рано да празнуваме победа! — провикна се отец Ярви и въдвори тишина. — Първо трябва да решим кой ще се катери.