Джо Аберкромби - Половин война

Удари го с юмрук в корема, после в ребрата и пак в корема и когато той се преви на две, задавен от бликналата от разбитата му уста кръв, го хвана за ризата, преметна го през глава и го стовари по гръб на масата, зад която седяха част от гетландците.

Чу шума зад гърба си, ругатните, които крещеше тълпата по негов адрес, но в този момент кръвта бучеше в ушите му и мислите му бяха насочени другаде — към дървото. Сориорн вече се набираше и премяташе дългото си тяло през един от долните клони и Рейт знаеше, че оставеше ли го да набере преднина, никога нямаше да успее да го настигне.

С няколко дълги скока стигна до дървото, скочи и се хвана за един от долните клони, набра се и се качи на него, скочи оттам на друг, по-висок, сред шибащите иглички и вейки по огъващите се под тежестта му клони. Със следващия си скок, изпънал колкото можеше нагоре ръце, докопа единия глезен на Сориорн и го дръпна надолу с всичка сила, така че един пречупен клон го издра по цялата дължина на белязания гръб.

Сориорн ритна с другия крак и уцели Рейт в устата, но той не беше от хората, които се отказват лесно, пък и беше свикнал с вкуса на собствената си кръв. Изръмжа и продължи нагоре, без да обръща внимание на дерящите го клони и болката в лявата ръка. Докопа отново глезена на Сориорн, после колана му и най-накрая, украсения му с гранати робски нашийник.

— Какви ги вършиш? — кресна знаменосецът на Горм и се опита да го фрасне с лакът в лицето.

— Побеждавам — изсъска Рейт и се набра още малко нагоре.

— Горм иска аз да победя!

— Аз служа при Скара, забрави ли?

Рейт стовари юмрук между краката на Сориорн и той облещи очи. После го фрасна в устата и главата му се лашна назад. Захапа ръката му, с която се държеше за клона и с пресипнал вик Сориорн изпусна клона и полетя надолу. Запремята се през клоните, удари глава в един, друг го преви на две, трети го преметна настрани, после дойде земята.

Жалко, но за да победи един, друг трябва да падне.

Клоните се разредиха и Рейт продължи нагоре, прегърнал ствола на дървото. Оттук виждаше над сетните на крепостта. Блещукащите води на майка Море, гората от мачти в гъмжащото от кораби пристанище на Торлби, усети солената целувка на бриза по потното си чело.

Свали гривната от най-високия клон и понечи да я сложи, но тя беше правена за тънката като съчка ръка на Скара, нямаше начин да успее да я наниже на китката си, затова я пъхна в една от кесиите на колана си и започна да се спуска надолу по ствола.

Вятърът се усили, разклати цялото дърво, клоните заскърцаха, а игличките зашибаха цялото му тяло, но Рейт се държеше здраво. Нещо проблесна за миг в бяло, но когато погледна надолу не видя нищо, само Сориорн, който се опитваше да се покатери отново по ниските клони, но не успяваше. От пасторското хлапе нямаше и следа. Най-вероятно се беше покрил някъде да мрънка заради разбитата си мутра. Може и да беше добър катерач, но не му стискаше, а за да се изкатери човек по стените на Бейлова крепост се иска смелост.

Залюля се на един от долните клони и скочи на земята.

— Малко копеле такова! — озъби му се Сориорн. Явно беше наранил единия си крак при падането, защото се държеше за един от ниските клони и не смееше да стъпи на него.

Рейт се изсмя, докато вървеше към него. После скочи, връхлетя го с рамо в ребрата и го залепи за дънера с такава сила, че чу как дъхът му изсвистя от гърдите.

— Голямо копеле такова — подхвърли през рамо към стенещия на земята Сориорн. Знаменосецът му беше приятел през всичките тези години.

Значи трябваше да внимава повече на кого обръща гръб.

— Принцесо Скара.

Тя дари Рейт с поглед, който се надяваше да мине за укорителен:

— Не бих нарекла това честно съревнование.

Той вдигна рамене и я погледна право в очите.

— Да не мислиш, че Яркия Йълинг сън не го лови от мисли кое е честно и кое не?

Скара усети, че се изчервява. Той имаше маниерите на пън и се обръщаше към нея без следа от почит и уважение. Майка Кайър щеше да е възмутена от подобно поведение. Може би затова Скара не изпитваше и следа от възмущение. Не беше свикнала с такава невъзмутима прямота и я намираше за интригуваща. За привлекателна дори.

— Значи за да хвана куче, ми трябва куче, така ли?

Рейт се изкиска:

— За куче не знам, но ако ще убиваш убиец, ти трябва убиец. — Той посегна към кесията на колана си и усмивката му повехна.

В този момент Кол се появи с небрежна походка иззад ствола на кедровото дърво и спря, за да помогне на Сориорн да стане от земята. Устните му бяха сцепени, носът подут и окървавен, но на лицето му грееше усмивка.