Джо Аберкромби - Половин война

Кол усети теглилките, висящи на шията си, да се притискат в гърдите му. Спомни си как сърдито го гледаше майка му, когато се катереше по мачтата, как клатеше заканително пръст: „Кол, слизай веднага оттам, преди да паднеш и си разбиеш главата!“

— Не мога цял живот да седя увит на топло в одеялото, нали? — прошепна той, почти оглушал от ударите на сърцето си.

Облекчението му нямаше граници, когато най-после надникна над ръба на стената в една от бойниците и видя, че на широката като път, бичувана от дъжда пътека нямаше жива душа. Изкатери се с пъшкане от другата страна, изтегли въжето след себе си, претърколи се по гръб и остана да лежи запъхтян на земята, разкършвайки вкочанени пръсти.

— Това беше интересно преживяване — прошепна, докато се надигаше на четири крака. Извърна глава към вътрешността на крепостта. — Богове…

Трябваше му един поглед, за да повярва, че това място бе най-непристъпната крепост в целия свят, ключът към Разбито море.

Имаше седем могъщи кули с високи, масивни стени между тях. Елфическият камък на шест от тях, гладък и съвършен, блестеше мокър от дъжда. Седмата, човешко творение, запълващо пролуката, оставена от Разкъсването на бог, беше схлупена и грозна. Пет от кулите издигаха могъщи снаги от баща Земя отляво на Кол. Отдясно, отвъд скалистия нос, две кули бяха нагазили в майка Море. Между тях бяха опънати тежки, масивни вериги, които спираха вълните и преграждаха пристанището на крепостта.

— Богове — прошепна отново Кол.

Пристанището гъмжеше от кораби, точно както каза принцеса Скара. Най-малко петдесет, някои малки, други огромни. Флотът на Яркия Йълинг, на сигурно място, в пълна безопасност в майчината прегръдка на могъщите елфически стени. Мачтите им едва се поклащаха, въпреки бесовете на майка Море отвъд скалния нос. От кейовете тръгваше дълга рампа, водеща нагоре по скалите към вътрешния двор на крепостта. А там, струпани нагъсто една до друга, десетки постройки, разнообразни по вид и възраст, и мешавица от покриви — обрасла с мъх слама, лъснал камък и пробити улуци, леещи вода по огромните каменни плочи, с които беше застлан дворът. Цял град, сгушен между стените на крепостта. От пролуките на капаците на стотиците прозорци струеше светлина.

Проклинайки наум скованите си от студа пръсти, Кол се измъкна от омотаното през гърдите му въже, преметна го през една от бойниците и дръпна, за да се увери, че мокрият възел е добре стегнат и едва тогава си позволи, пък макар и унила, усмивка:

— Това ще свърши работа.

Но боговете обичат да се присмиват на щастливия. Усмивката му посърна на мига, когато се обърна.

По пътеката на стената пристъпяше бавно воин с плющящо под напорите на вятъра и подгизнало от дъжда наметало. Вървеше право към него, с копие в една ръка и примигащ газен фенер.

Инстинктът подсказваше на Кол да хукне през глава, но той го овладя и вместо това се обърна спокойно към стената, постави небрежно крак в една от бойниците, облегна лакът на коляно и се загледа замислено в далечината, все едно си беше у дома. Отправи молитва към Тя-която-плете-лъжите и зачака. От всички богове тя май най-често се радваше на вниманието на Кол.

Когато чу скърцащите стъпки да спират зад гърба му, се обърна с дружелюбна усмивка на уста:

— Хей-хей! Прекрасна вечер за разходка по стената.

— Как не. — Мъжът вдигна фенера и напрегна очи в мрака. — Познавам ли те?

По говора му Кол предположи, че беше от Ютмарк, затова реши да рискува.

— О, не, не, аз съм от инглингците.

Подхвърли на човек една добра лъжа и той сам ще ти сервира цялата истина на тепсия.

— От момчетата на Луфта?

— Точно така. Луфта ме изпрати да нагледам стените.

— Така ли?

А когато добрата лъжа ти убягва, истината също върши работа.

— Ъхъ, заради тия две подпори тук, виждаш ли ги, тревожи се, че някой може да се изкатери в нишата между тях.

— В тъмното, в това време?

Кол се разсмя:

— Знам, знам, шантава работа, ама знаеш го Луфта какъв е, като си науми нещо…

— Какво е това тука? — Мъжът свъси вежди, присвил очи към въжето.

— Кое какво е? — Кол пристъпи и застана пред него, прикривайки въжето зад гърба си. Дотук с лъжите, че и с истините. — Какво?

— Абе това… — Очите му се облещиха, когато една черна длан му запуши устата. В следващия миг черното острие на нож потъна във врата му. Отстрани, просто сянка в тъмнината, изплува намазаното с катран лице на Трън.

Тя подпря внимателно омекналото тяло на мъжа на парапета от бойници.