Джо Аберкромби - Половин война

— Просто си представи, че е мачта! — изрева Рълф.

— Под мачтите обикновено има гневно море — каза Трън, докато се бореше с въжето.

— Но рядко гневни врагове на върха — промърмори Кол, вторачен в бойниците на стената.

— Сигурен ли си, че не искаш да се намажеш? — Фрор му подаде буркана с катран. — Ако те забележат да се катериш…

— Не съм боец. Хванат ли ме там горе, имам повече шансове да се измъкна с приказки, отколкото с бой.

— Готов ли си? — викна Рълф.

— Не!

— Тръгвай без да си готов тогава, че вълните ще направят лодката на трески!

Кол се покатери на борда, хвана се с една ръка за носа, а с другата отмота малко повече въжето, което беше вързано през гърдите му и лежеше намотано между сандъците на палубата. Беше подгизнало от дъжда и тежеше порядъчно, а колкото по-нагоре се катереше, толкова повече щеше да тежи. Лодката се отклони, остърга в основите на подпорите. Разпенената вода между борд и камък плесна здраво и се вдигна право нагоре като фонтан. Ако Кол не беше вече вир-вода от дъжда и пръските на вълните, сега определено щеше да е мокър до кости.

— Дръж я здраво! — викна Рълф.

— На драго сърце — отвърна Досдувой — ама майка Море не е съгласна!

„Мъдрият не бърза, изчаква подходящия момент“, казваше отец Ярви, „но никога не го пропуска.“

Поредната вълна повдигна лодката, Кол помоли шепнешком баща Мир да го пощади, за да може да види Рин отново и скочи.

Беше убеден, че ще свърши пищящ и драпащ по скалите, докато пада през Последната врата, но нишата между подпорите се оказа по-дълбока от човешки бой и точно толкова широка, колкото му трябваше. Хвана се с такава лекота, че почти се разочарова.

— Ха! — извика през рамо Кол, на върха на щастието, че беше отървал кожата.

— Спри да се хилиш! — кресна му Трън, която продължаваше да се бори с въжето. — И почвай да се катериш!

Изроненият хоросан беше отворил дълбоки и предостатъчно пролуки за ръцете и краката му, така че напредна бързо. Дори си тананикаше под носа, представяйки си как щяха да пеят странстващите певци за тази нощ, песента за Кол Умника, който изкатерил непробиваемите стени на Бейлова крепост, по-ловко и от катерица. Приветствията на тълпата в двора на Цитаделата само изостриха апетита му за още. Да бъде обичан, обект на възхищение и почит, не беше никак зле. Никак даже.

Само дето боговете обичат да се присмиват на щастливия. Също като добра мачта, подпорите изтъняваха към върха. Нишата между тях вече не беше така дълбока, вятърът и дъждът нахлуха вътре и хвърлиха такъв леден пердах на Кол, че той вече не чуваше тананикането си. За още по-голямо нещастие, стените на нишата се раздалечаваха все повече и той трябваше да се пресяга все по-нагоре в търсене на добра пролука за ръка или крак. Накрая се отдалечиха толкова, че трябваше да избере едната подпора и да продължи нагоре по ъгъла между нея и стената. Камъкът беше леденостуден и обрасъл с мъх, трябваше да спира често, за да отлепя мократа коса от лицето си, да трие изранените си длани и да духа в шепи, с надеждата, че ще вдъхне малко живот в безчувствените си пръсти.

Последните няколко крачки от стената отнеха повече време, отколкото цялото катерене до тях. Сега от рамото му висеше огромна дължина подгизнало от вода въже, което го теглеше надолу, тежеше повече от броня, мяташе се насам-натам, пляскаше в камъка при всеки порив на вятъра. На по-тежко изпитание не се беше подлагал, ръцете и краката му трепереха, мускулите се схващаха, болката стана непоносима. Чак зъбите го заболяха от стискане, но да се върне сега, щеше да е по-опасно, отколкото да продължи нагоре.

Кол подбираше къде да се хване или стъпи по-внимателно от корабостроителя — дърво за кил. Най-малката грешка и щеше да се размаже на пихтия в скалите отдолу. Мижеше нагоре към бялата лунна светлина, мижеше при всяка светкавица, триеше мъха и ронещия се като изсъхнало сирене хоросан в пролуките между каменните блокове преди да се хване. Опита да не мисли за зеещата под краката му бездна, нито за мъжете, които можеше да го чакат горе, нито за…

Изведнъж камъкът се пръсна под изтръпналите му пръсти и той изгуби опора. Изскимтя от болка, когато сухожилията на другата му ръка се опънаха до скъсване и задрапа отчаяно по зида, докато най-после не успя да се хване.

Притисна се към стената и погледна надолу, където парчетата камък се премятаха покрай въжето, падаха по острите канари от елфически камък в основата на стената и подмятаната в разпененото море лодка.