Джо Аберкромби - Половин война

— Да не си загубил нещо, приятелю? — попита той озадачения Рейт, който тупаше кесията на колана си. После тънките му и чевръсти, като крака на паяк, пръсти извадиха сякаш от нищото гривната, носена някога от Бейл Строителя в битка. Поклони се подобаващо. — Мисля, че това ти принадлежи, принцесо.

— Ах ти крадливо… — зяпна неразбиращо Рейт.

Сцепените устни на Кол се разтеглиха в още по-широка усмивка, разкриваща окървавените му зъби:

— Да не мислиш, че Яркия Йълинг сън не го лови от мисли, че някой си откраднал нещо?

Рейт стрелна ръка да сграбчи гривната, но Кол се оказа много по-бърз, подхвърли я високо нагоре и тя се запремята във въздуха.

— Изгуби играта. — Той я грабна току над протегнатата отново ръка на Рейт, после я подхвърли наляво, надясно и пак наляво, докато Рейт драпаше безуспешно във въздуха. — Недей сега да губиш и чувство за хумор!

Скара видя Рейт да стиска юмруци при поредното подхвърляне на гривната.

— Стига! — Тя застана между двама им преди да е станало по-лошо и улови гривната във въздуха. — Победител е Гетланд! — провикна се, докато я нахлузваше над лакътя си.

Гетландци избухнаха в овации. Ванстерландци приеха доста по-сдържано думите ѝ, докато гледаха как Сориорн се отдалечаваше, подкрепян от едната страна от майка Скаер. Колкото до скромния антураж на Скара, Рейт изглеждаше така, сякаш беше глътнал секира, а лицето на Синия Дженър беше плувнало в сълзи. Беше на път да се пръсне от смях.

Трън Бату събра шепи пред устата си и надвика шума на тълпата:

— Май всичкото време на върха на мачтата не е отишло напразно!

— На върха на мачта можеш да научиш повече, отколкото от пасторски уроци! — отвърна ѝ Кол. Беше видимо доволен от овациите на тълпата, обръщаше се насам-натам и раздаваше въздушни целувки на познати и приятели.

Скара се доближи до него и прошепна в ухото му:

— Осъзнаваш, че току-що спечели възможността да се покатериш по стената на непристъпна крепост, пълна с врагове?

Видя усмивката на лицето му да повяхва, когато го хвана за китката и вдигна високо ръката му.

Поредната светкавица освети Бейлова крепост и бойниците на стената ѝ застинаха за миг като черни зъби на фона на светлото небе. Богове, толкова са високо.

— Прекалено късно ли е да кажа, че този план не ми харесва — изкрещя Кол, за да надвика воя на вятъра, съскането на дъжда и трясъците на майка Море по бордовете на малката лодка.

— Казвай го колкото си искаш — извика насреща му Рълф. Голото му теме лъщеше мокро. — Стига после да се изкатериш по стената!

Вятърът се обърна и запрати пръски морска вода в лицата на борещия се с греблата екипаж. Изтрещя гръмотевица, така близо, че почти разтресе лодката, но Кол и без друго се тресеше от страх при вида на приближаващите бързо скали.

— Това небе не е добра поличба! — викна той.

— Нито това море! — изрева Досдувой. Бореше се с греблото така сякаш беше необязден кон. — Лош късмет накъдето погледнеш!

— Всеки има и добър, и лош късмет! — Трън претегли в ръка тежката стоманена кука. — Важно е само как посрещаш каквото се изпречи на пътя ти.

— Права е — обади се Фрор и като извърна глава, съсипаното му око се бялна ококорено на почерненото му лице. — Той-който-изговаря-гръмотевицата е на наша страна. Дъждът му ще ги държи вътре, на сухо. Грохотът му пък ще заглуши шума от краката ни.

— Дано само светкавиците му не те направят на въглен.

Трън шляпна дружески Кол по рамото и почти го събори през борда.

Основата на стената беше от древен елфически камък, но прекършен на места, с подаващи се в пукнатините ръждясали железни пръти, обрасли с водорасли и покрити с миди и полипи. Рълф се наведе ниско и оголил от напрежение зъби, натисна здраво руля и ги обърна с борда към стената.

— Бавно! Бавно! — Една вълна ги подхвана, вдигна лодката и Кол усети стомаха си в гърлото, после ги плесна в стената. Чу се стържене и пукане на дърво. Кол се вкопчи в борда, убеден, че лодката ще пречупи гръбнак и майка Море ще нахлуе вътре — жадна за топли човешки тела, които да отнесе в ледените си прегръдки — но калените в плаване греди и дъски устояха и той отправи наум благодарностите си към дървото, от което бяха излезли.

Трън хвърли куката и тя захапа древните железни пръти в елфическия камък от първия път. Тя запъна крака в едно от напречните на кила ребра и зъбите ѝ заскърцаха, докато теглеше лодката към стената.

Кол видя двете подпори, за които им каза принцеса Скара. Бяха иззидани от грубо издялани каменни блокове, а хоросанът им се беше изронил, изяден с годините от майка Море. Между тях имаше дълбока ниша и камъкът лъщеше от вода.