Джо Аберкромби - Половин война

Зачуди се дали и сънищата ще са същите.

— Когато ударя камбаната, започвате да се катерите.

— Да, кралице моя. — Малцина бяха хората на този свят, които всяваха повече страхопочитание у Кол от кралица Лейтлин и почти всички сега бяха тук, за да гледат. Имаше чувството, че половината народ от земите около Разбито море се беше събрал под сянката на вековния кедър във вътрешния двор на Цитаделата, накацал по прозорците, покривите и бойниците на стената.

Крал Удил стоеше на стълбите на Залата на боговете, до него беше отец Ярви, подпрян на жезъла си, а до него Рълф се почесваше по посивялата коса над ушите си и се усмихваше окуражително на Кол. Отсреща, на платформа, чиято височина беше внимателно преценена, че да отговаря на стълбите на залата, стоеше Гром-гил-Горм и златните нишки в ризницата му блестяха под лъчите на утринното слънце. От едната му страна беше коленичил белокосият му щитоносец, а майка Скаер стоеше от другата, присвила както винаги сини очи.

Както винаги Рин беше успяла да се вмъкне и стоеше на един от високите покриви отляво на Кол. Когато погледна нагоре, тя започна да му маха като луда, въртеше над главата си в кръг широко разперена длан за късмет. Богове, как му се искаше да е на покрива при нея. Или по-добре, в ковачницата ѝ. Или още по-добре, в леглото ѝ. Кол прогони мисълта от главата си. В края на краищата Бранд стоеше до нея на покрива и неведението му със сигурност нямаше да продължи вечно.

Кралица Лейтлин вдигна една дълга бяла ръка и посочи към един от най-високите клони, на който блещукаше нещо златно.

— Победителят е онзи, който върне гривната на принцеса Скара.

Кол потрепери от глава до пети. Опита да се отърси от напрежението, сковало цялото му тяло. Загледа се в корабната мачта, побита в двора на Цитаделата, до която стоеше Трън. Беше покрита с дърворезба от край до край, издялана от собствената му ръка, по дългия път до Първия сред градовете и обратно.

Богове, как се гордееше с тази мачта. От дърворезбата и от ролята, която беше изиграл в историята, която разказваше тя. Беше станал свидетел на много смели постъпки по време на това пътешествие и сега беше негов ред да бъде смел. Беше сигурен, че може да победи в съревнованието. Не беше сигурен обаче дали искаше да победи. За човек, който минаваше за умен, определено се забъркваше в много глупави ситуации.

Изпусна една от типичните за него въздишки, придружени от пръхтене с устни.

— Боговете имат шантаво чувство за хумор.

— Определено имат. — Бившият оръженосец и прислужник на Горм, Рейт, огледа тълпата, свъсил вежди. — Когато се качих на кораба във Вулсгард, не си и представях, че ще трябва да се катеря по дървета. — Той се наведе към него сякаш имаше тайна за споделяне и Кол не се сдържа да не направи същото. — Нито пък, че ще бъда бавачка на някакво кльощаво момиче.

Принцеса Скара стоеше между ококорената сестра Ауд и опърпания Дженър и изглеждаше така съвършена и крехка, като онези статуетки, на които Кол се дивеше в Първия сред градовете, много отдавна, чудейки се как ли са били направени.

— За красавците животът е лесен — отвърна той. — Имат един куп преимущества.

— Уверявам те, и на красавците като мен животът не е лек — каза Рейт.

Кол го изгледа озадачен:

— Да ти призная, ти не си чак такова копеле за каквото те мислех.

— О, още не ме познаваш добре. Тоя се взима на сериозно, а?

Шендът, знаменосец на Гром-гил-Горм, се беше съблякъл до кръста, изложил на показ белезите от изгорено по гърба си, наподобяващи разклонено дърво. Представляваше забележителна гледка — мускулите му изпъкваха при всяко движение, докато се разтягаше, усукваше и навеждаше да докосне пръстите на краката си.

Рейт просто стоеше и чоплеше цепката на ухото си.

— Мислех, че ще се катерим, не че ще танцуваме.

— Аз също — усмихна се Кол. — Май са ни заблудили.

— Казвам се Рейт. — Рейт протегна приятелски ръка.

Хлапето на пастора отвърна на усмивката му.

— Кол.

И той пое протегнатата ръка. Точно както очакваше от него Рейт — слабият винаги търси приятелството на силния. Но когато осъзна, че не може да отскубне ръката си, усмивката му бързо посърна.

— Ей, какво…

Кралица Лейтлин удари камбаната.

Рейт дръпна хлапето за ръката и го фрасна с глава в лицето.

Можеше да се катери, естествено, но не се съмняваше, че другите двама са по-добри от него в това. Ако искаш да победиш, а това важеше за Рейт винаги, просто обръщаш съревнованието в това, в което те бива повече. В смазването на физиономии с глава Рейт беше ненадминат, както Кол тъкмо се убеди от опит.