Джо Аберкромби - Половин война

Всичко беше просто на думи, естествено. Но дори Рейт, чиито ласкателни умения бяха колкото тези на куче, видя колко добре подбрани бяха комплиментите и как добре насочени бяха към суетата на получателя, че да паснат като ключ в ключалка. Изведнъж настроението в Залата на боговете стана по-ведро. Доста оцет бе изсипан в този съюз. И сега Скара отвори делвата с мед и те бяха готови да лапат с охота.

— Велики крале — продължи Скара. — Мъдри кралици, прославени воини и изкусни пастори са се събрали тук днес. — Тя притисна една крехка длан към стомаха си и на Рейт му се стори, че трепереше, но тя бързо постави другата върху нея и продължи. — Аз съм млада и нямам правото да седя сред вас, но няма кой друг да говори от името на Тровенланд. Не заради себе си, а от името на моя народ, който е безпомощен пред мощта на Върховния крал, аз ви умолявам да ми позволите да заема мястото на дядо ми.

Може би защото не стоеше на ничия страна. Може би защото беше млада, смирена и останала без приятели. Или просто заради музиката, която струеше от гласа ѝ, думите ѝ имаха ефекта на магия. Допреди малко и с върха на копие не можеше да вземеш думата, а сега всичките наперени герои в залата мълчаха умислени.

Когато крал Удил заговори след нея, все едно гарван прекъсна славейска песен:

— Би било невъзпитано да откажа така изящно отправена молба.

Двамата крале явно най-после бяха открили нещо, за което да са на едно мнение:

— Ние трябва да молим за позволение да седим в присъствието ти, принцесо Скара — каза Горм.

Тя се отправи към стола, полагащ се на крал Фин. Вървеше така плавно сякаш се носеше във въздуха, можеше да поставиш кана с ейл на главата ѝ и нито капка нямаше да се разлее. Синия Дженър успя да развали грациозната ѝ поява на масата като се стовари на стола до нея все едно сядаше на сандъка с вещите си зад греблото на кораб.

Горм изгледа възрастния моряк, свъсил вежди:

— Не е редно принцесата да не разполага с подобаваща свита.

— Не споря — отвърна Дженър и го дари с широка, оредяла откъм зъби усмивка. — Вярвайте ми, нищо от това не е моя идея.

— Всеки владетел трябва да има пастор до себе си — каза майка Скаер. — Пастор, който да му помага в избора на по-малкото зло.

— И всеобщото благо — изгледа я сурово от отсрещната страна отец Ярви.

— Естествено. Чиракът ми, сестра Ауд, е опитна в областта на езиците и законите на земите около Разбито море. Освен това е умел лечител.

Рейт почти избухна в смях. Седналата до нея сестра Ауд мигаше глуповато и неразбиращо и изглеждаше не по-умела в каквото и да било от ряпа.

— Това е така — намеси се Горм. — Но освен добре съветвана, принцесата трябва да бъде и добре пазена.

— Братовчедка ми разполага с всички воини на Гетланд, които ще я пазят. — Тонът на Лейтлин беше студен като лед.

— А кой ще я пази от тях? Аз ѝ предлагам личния си оръженосец. — Ръката на Горм се стовари тежко на рамото на Рейт и ефектът ѝ беше като този на гръм от ясно небе, а напушилият го смях умря скоропостижно. — Прислужникът, който пълни чашата ми. Доверявам му живота си всеки път, когато пия, а аз пия често. Рейт ще спи пред вратата ти, принцесо, и ще те пази като вярна хрътка.

— Аз по-скоро бих оставила змийско гнездо пред вратата ѝ — кресна свирепо Трън Бату и Рейт се съгласи напълно с нея. Нямаше проблем да зяпа Скара по цял ден, но не беше готов да загуби мястото, за което се беше бил със зъби и нокти, за да се превърне в неин роб.

— Кралю мой… — изсъска той. В залата се надигна ропот. От години с брат му служеха при Горм. Мисълта, че кралят му е готов да го захвърли с лека ръка, му подейства като нож в корема. Пък и кой ще се грижи за Ракки? От двама им Рейт беше силният, всички го знаеха.

Ръката на Горм стисна рамото му:

— Тя е братовчедка на Лейтлин — промърмори под нос Горм. — Почти гетландка. Стой близо до нея.

— Мястото ми е да се бия до теб, не да съм бавачка на някаква си…

Огромните пръсти стиснаха рамото му така, че гласът му секна в гърлото.

— Никога не ме карай да повтарям.

— Приятели! Моля! — провикна се Скара. — Имаме предостатъчно врагове, за да се караме помежду си! С огромна благодарност ще приема съветите ти, сестра Ауд. И закрилата ти, Рейт.

Рейт се огледа, всички в залата бяха насочили хладни погледи в него. Но неговият крал беше казал думата си, а той имаше право на глас толкова, колкото кучето, изведено на лов от господаря си.

Краката на стола му изскърцаха по пода, когато се изправи и ловко свали колана с меча на Горм от рамото си. Мечът, който точи, лъска, пази на топло в постелята си нощем и носи навсякъде в продължение на три години. Толкова дълго, че сега без тежестта му имаше чувството, че едното му рамо е по-високо от другото. Искаше му се да го захвърли демонстративно на пода, но не намери сили да го направи. Вместо това кротко го облегна на стола, потупа рамото на смаяния си брат и за миг се превърна от кралски оръженосец в галено кутре на принцеса. Ехото от стъпките му заглъхна насред всеобщото мълчаливо неодобрение и той се свлече безчувствено на стола до новата си господарка. Беше разгромен без дори да има шанса да отвърне на удара.