Джо Аберкромби - Половин война

Рейт отпусна назад глава и пропусна покрай ушите си нестихващото плямпане в Залата на боговете. Загледа се в купола на тавана. Забележителна сграда, но освен от паленето им, Рейт не се интересуваше много от постройки. Статуите на върховните богове гледаха укорително от високо и той им се ухили подигравателно. От време на време казваше по някоя скалъпена надве-натри молитва към майка Война, иначе боговете не го интересуваха.

— Баба Вексен ни е обявила за предатели и магьосници. Издала е декрет, с който ни прокужда от този свят. — Отец Ярви хвърли на масата пред себе си някакъв свитък и Рейт изпъшка уморено. От свитъци с думи имаше по-малка полза и от постройки и богове. — Зарекла се е да ни унищожи.

— Нямаше предложение за мир, значи? — попита кралица Лейтлин.

Отец Ярви хвърли поглед настрани към чирака си и поклати глава:

— Не.

Кралицата изпусна една пълна с огорчение въздишка:

— Надявах се, че ще ни даде нещо, с което да се пазарим. В кръвопролитията няма почти никаква печалба.

— Зависи чия кръв е пролята и как. — Горм извърна глава и измери с мрачен поглед празните столове. — Кога крал Фин ще сметне за благоразумно да ни удостои с присъствието си?

— Не и след хиляда години — отвърна Ярви. — Фин е мъртъв.

Ехото затихна в купола на Залата на боговете и наоколо се възцари неловка тишина. Дори Рейт наостри уши.

— Майка Кайър предала ключа на Бейлова крепост в замяна на мир, но баба Вексен не удържала на думата си. Изпратила Яркия Йълинг в Йейлтофт да уреди сметките ѝ и той убил крал Фин и изпепелил града.

— Значи не можем да разчитаме на помощ от Тровенланд. — Сестра Ауд, пухкавият, червендалест чирак на майка Скаер, изглеждаше така сякаш ще избухне в сълзи при тази новина, но Рейт се нахили до уши. Може би сега най-после щяха да се заемат с нещо полезно.

— Има оцелял в клането. — Кралица Лейтлин щракна с пръсти и вратите на Залата на боговете се отвориха. — Внучката на крал Фин. Принцеса Скара.

В светлия отвор на вратите се появиха две фигури, чиито сенки се разтеглиха по цялата дължина на излъскания каменен под, когато тръгнаха към масите. Едната се оказа на Синия Дженър, все така опърпан и обрулен от ветровете в морето, както и на доковете. Но другият новодошъл определено бе положил усилия за външния си вид.

Беше облечена в рокля от фино, зелено платно, което сякаш сияеше на светлината на факлите. Вървеше изпънала гордо рамене, а острите ѝ скули хвърляха сенки по бузите ѝ. От едната страна на дългата ѝ шия обеца беше разпиляла ситни скъпоценни камъни. Носеше гривна над лакътя на тънката си ръка — кървавочервен камък в средата на дебел златен обръч. Къдравата ѝ тъмна коса, която на доковете наподобяваше буреносен облак, сега бе намазана с масло, сплетена на плитка и навита на висок, лъскав кок.

Богове, беше така променена, но Рейт я позна на мига.

— Това е тя — прошепна на Ракки. — Момичето, което видях на доковете.

Брат му се наведе и прошепна в ухото му:

— Обичам те братко, но този път май се целиш прекалено нависоко.

— Благодарна съм — заговори тя. Беше бледа и крехка като черупката на яйце, но гласът ѝ полетя силен и звънлив, когато извърна огромните си, зелени очи към купола на тавана, откъдето гледаха статуите на върховните богове. — На боговете, че ме избавиха от ръцете на Яркия Йълинг. На домакините ми, които ми дадоха убежище, когато останах сама. На братовчедка ми, кралица Лейтлин, чийто остър ум е добре известен на всеки, но чиято състрадателност, която съвсем наскоро открих, го превъзхожда. На Железния крал Удил, за чиито желязна решимост и желязно правосъдие се шепне със страхопочитание навред из земите около Разбито море.

Крал Удил повдигна едва една посивяла вежда. Подобаващ израз на признателност за комплимента от това подобно на мечи капан лице:

— Тук си добре дошла, принцесо.

Скара се извърна към ванстерландци и ги дари с грациозен и дълбок поклон.

— Гром-гил-Горм, крал на Ванстерланд, Трошача на мечове. За мен е чест да застана в дългата ти сянка. Бих ти разказала една от многото истории, които се разказват в Йейлтофт за ненадминатите ти сила и слава в битките, но веригата на гърдите ти говори много по-изразително от мен.

— И аз я намирах за красноречива. — Горм докосна с върха на пръстите си една от топките на преметната четири пъти около дебелия му като дънер врат верига, направена от топките, откъснати от дръжките на мечовете на победени врагове. — Докато не те чух да говориш, принцесо. Сега започвам да се съмнявам.