Кристофър Прийст - Престиж

Естествено, придобих усещането, че трябва да направя нещо по въпроса. Голяма част от работата ми в изминалите месеци бе свързана с турнето, което провеждах, като се съсредоточавах върху по-малките клубове и театри в провинцията. Реших, че за да се утвърдя отново, се нуждая от един сезон в престижен лондонски театър, където да демонстрирам уменията си. По това време интересът към сценичната илюзия бе такъв, че агентът ми не срещна почти никакви трудности да ми уреди голямо представление. Залата се намираше в театър „Лирик“ на Странд, където се озовах по горните места в плаката на вариете, предвидено за цяла седмица през септември 1902 година.

Открихме пред полупразна зала, а на следващия ден в пресата нямаше почти нищо. Само три вестника споменаваха името ми, а най-положителният коментар ме представяше като „представител на един стил в илюзията, по-забележителен заради носталгичната си стойност, отколкото с иновативния си подход“. Следващите две вечери залата беше почти празна и шоуто бе свалено от сцена в средата на седмицата.

Реших, че трябва да видя с очите си новата илюзия на Анджиър и когато в края на октомври чух, че изнася представления в продължение на две седмици в „Хакни Емпайър“, тихомълком си купих билет за партера. „Емпайър“ е дълбок, тесен театър с дълги, едва проходими пътеки между редовете и зала, която е полутъмна по време на представлението, така че отговаряше съвсем точно на целите ми. От мястото ми се откриваше добър изглед към сцената, но не бях чак толкова близо, че Анджиър да ме забележи.

Не пропуснах основната част на представлението му, по време на която изпълни напълно компетентно илюзии от стандартния фокуснически репертоар. Стилът му си го биваше, говореше забавно, асистентката му беше красива, а умението му да забавлява бе над средното. Носеше добре ушит вечерен костюм и беше пригладил изискано косата си с брилянтин до пълен блясък. Още в тази част на представлението обаче отбелязах измъченото му лице, както и други белези, намекващи за влошено здраве. Движеше се сковано и на няколко пъти пощади лявата си ръка, сякаш беше по-слаба от другата.

Най-накрая, след един определено забавен номер, включващ бележка, написана от човек от публиката и появяваща се в запечатан плик, Анджиър стигна до заключителната илюзия. Започна със сериозна реч, която набързо записах в бележника си. Ето какво каза:

Дами и господа! С бързото напредване на новия век виждаме навсякъде около себе си чудесата на науката. Тези изумителни постижения се умножават почти всеки ден. Какъв ли възхитителен напредък ще сме постигнали в края на новия век, който малцина от събралите се сред нас ще доживеят? Хората биха могли да полетят, да разговарят помежду си през океаните, да прекосят небесата.

И все пак никое чудо, създадено от науката, не може да се сравнява с две от най-великите загадки на времето… човешкия ум и човешкото тяло.

Тази вечер, дами и господа, ще се опитам да извърша подвиг в магията; подвиг, съдържащ в себе си чудесата на науката и човешкия ум. Никой друг сценичен изпълнител в света не може да повтори онова, на което ще станете свидетели със собствените си очи!

С това той вдигна театрално здравата си ръка и завесите се разделиха. Там под светлините на прожекторите се намираше апаратът, който бях дошъл да зърна.

Беше доста по-голям, отколкото очаквах. Илюзионистите обикновено предпочитат да работят с компактно изработен реквизит, за да увеличат мистерията около начина му на употреба. Оборудването на Анджиър на практика изпълваше сценичното пространство.

В центъра на сцената бяха издигнати три метални пръта, съединени в триножник на върха, поддържащи лъскава метална сфера с диаметър около петдесет сантиметра. Под върха на триножника имаше само толкова място, колкото да застане изправен човек. Точно над върха и под сферата имаше цилиндричен детайл от дърво и метал, прикрепен здраво към съединението. Този цилиндър бе изработен от дървени пръти на отличимо разстояние един от друг, около които стотици пъти бяха навити тънки проводници. От мястото, където седях, прецених, че цилиндърът е висок най-малко метър и двайсет и поне толкова широк. Въртеше се бавно, улавяше и отразяваше прожекторите в очите ни. По стените на залата се стрелкаха начупени светлини.

На около три метра от устройството имаше втори кръг от осем метални пръти, пак със сериозно количество намотки около тях. Бяха монтирани на повърхността на сцената, разположени концентрично около триножника. Тези пръти отстояха на големи, равни разстояния един от друг. Публиката виждаше съвсем ясно главната част на апарата.