Кристофър Прийст - Престиж

Най-важното, разбира се, е, че не се отказах.

Не го направих през първите трудни години. Продължих, когато репутацията и приходите ми започнаха да се покачват неудържимо. И не се отказвам сега, когато в общи линии онова, което е останало от знаменитата ми илюзия, е само обкръжаващата я загадка.

В последно време обаче нещата са доста по-поносими. През първите две седмици, откакто Олив Уенскъм започна работа при мен, случайно открих, че е отседнала в хотел за търговски пътници близо до „Юстън Стейшън“, доста съмнителен адрес. Тя обясни, че фокусникът от Хампшир й е подсигурил квартира за периода на работата им, но разбира се, се е отказала от нея при напускането си. По това време двамата с Олив редовно се възползвахме и споделяхме интимно кушетката в дъното на работилницата. Не ми отне дълго, за да осъзная, че след като сега работеше за мен, аз също можех да й осигуря квартира.

Всички решения от подобно естество се подчиняваха на Договора, но в този случай беше просто формалност. Няколко дни по-късно Олив се премести в апартамента ми в Хорнзи. Където отседна и живее и досега.

Нейното разкритие, което щеше да промени всичко, дойде няколко седмици по-късно.

Към края на 1898 година един театър отмени мой ангажимент и по този начин разполагах с повече от седмица между представленията на НОВИЯ ПРЕНЕСЕН ЧОВЕК. Прекарах това време в апартамента в Хорнзи и макар веднъж да прескочих до работилницата, през по-голямата част от седмицата се потопих в щастливо и физически стимулиращо ежедневие с Олив. Заехме се с обзавеждането на апартамента и не без помощта на скорошния хонорар от едно успешно представление в театър „Илирия“ в Уест Енд, купихме някои красиви мебели.

В нощта, преди да приключи идилията — трябваше да заминавам с шоуто за „Хиподроум“ в Брайтън, — тя ми поднесе изненадата си. Беше късна вечер и двамата бяхме намерили убежище в прегръдките си преди заспиване.

— Скъпи — каза тя, — мислех си, че трябва да почнеш да си търсиш нова асистентка.

Бях така поразен, че в началото не знаех как да отговоря. До този момент ми се струваше, че съм достигнал онази сигурност, която бях търсил през целия си трудов живот. Имах своето семейство, имах своята любовница. Живеех в собствената си къща с жена си и отсядах в собствения си апартамент с любовницата си. Боготворях децата, обожавах жена си, обичах любовницата си. Животът ми бе разделен на две ясно разграничени части, строго изолирани, и никоя от страните не подозираше за съществуването на другата. В добавка към това любовницата ми работеше като личната ми красива, омайваща сценична асистентка. Не само си вършеше блестящо работата, но прекрасното й излъчване — бях сигурен в това — без съмнение ме бе донесло още по-голяма публика, откакто дойде при мен. Простичко казано, си бях получил парчето торта и ядях с апетит. Сега, с тези свои думи, Олив като че беше нарушила баланса във всичко, а аз се видях захвърлен в почуда.

Забелязала реакцията ми, Олив каза:

— Трябва да ти призная нещо, което ми тежи. Може пък да не е толкова зле, колкото ти се струва.

— Не мога да си представя как би могло да стане по-зле.

— Ами… ако изслушаш само половината от онова, което имам да кажа, ще бъде по-зле, отколкото си представяш, но ако имаш търпение да ме изслушаш, предполагам, че накрая ще се почувстваш по-добре.

Погледнах я внимателно и забелязах нещо, което би трябвало да видя веднага — изглеждаше напрегната и разтревожена. Очевидно беше, че иска да сподели нещо.

Разказът се разкри пред мен в поток от думи, които бързо потвърдиха предупреждението й. И разкритието й ме хвърли в ужас.

Започна, като каза, че иска да спре да работи за мен поради две причини. Първата беше, че в продължение на няколко години бе кръстосвала сцените и просто имаше нужда от промяна. Заяви, че желанието й е да си остане у дома, да бъде моя любима и да следи кариерата ми от тази гледна точка. Каза и че ще продължи да работи като моя асистентка, докато имам нужда от нея или успея да й намеря заместничка. Дотук добре. Но, каза тя, още не бях чул втората причина. А именно, че е изпратена да работи за мен от някой, поискал от нея да научи професионалните ми тайни и да му ги предаде. Този мъж, каза тя…

— Анджиър! — възкликнах. — Рупърт Анджиър те е изпратил да ме шпионираш?

Тя веднага призна, че е така, а след като видя гнева ми, се отдръпна от мен и се разплака. Умът ми препускаше, докато се мъчех да си припомня всичко, което й бях казвал в предходните седмици, какъв реквизит беше виждала или използвала, кои тайни можеше да е научила или отгатнала сама, както и каква ли част от тях бе успяла да предаде обратно на врага ми.