Майкл Салливан - Розата и бодилът

— Вследствие на което това се явява поредният приплам в търговската война с Уорик — казваше в този момент Брага. — Имаме основания да вярваме, че Чадуик със сигурност ще повиши данъка за внос. Възможно е Глъстън да го последва, вече съществува установен прецедент. Ако това се случи, ще губим по сто тенента за всеки два, които печелим.

— И всичко това заради църквата? — Заради отпуснатата си поза крал Амрат приличаше на омекнал восък.

— Тези й действия изникват в отговор на нежеланието ви да наложите обичайните й практики тук. Църквата смята…

— Омръзна ми да слушам за проклетата църква — изръмжа владетелят. — Само това чувам. Уморих се вече.

— Щом сте уморен, вървете да подремнете, кралю — вметна Саймън Екзитър. — Оставете управлението на Меленгар на онези, които имат желание да се занимават с това.

Есендън пренасочи острия си поглед към него. Ако неприятностите можеха да си изберат човешки образ, те несъмнено щяха да изберат лика на лорд Екзитър. Той бе велик конетабъл на кралството и неизменно носеше черно-бели цветове, напомнящи шерифска униформа. Особено тревожен за Амрат бе фактът, че Екзитър се падаше негов братовчед и семействата им бяха близки.

Саймън не приличаше на брадва, нито на рапира като Лео и Брага: той беше масивен и остър меч.

Избухването му бе очаквано. Това бе първата им среща подир назначаването на новия канцлер. Чакането несъмнено се бе отразило на нетърпението на лорд Екзитър: всички от неговия род бяха избухливи и сурови люде. Именно по тази причина бяха представлявали отлични защитници на Ийст Марч. Те представляваха добри стражеви кучета, само че подобни животни изискват здрава ръка, за да не се нахвърлят срещу стопанина си.

Амрат се приведе напред, при което брадата му обърса ръба на масата.

— Искаш да ме сложиш да си лягам ли, Саймън? Мислиш ли, че ще успееш?

Екзитър си позволи усмивка, преди да продължи:

— Исках да изтъкна, Ваше Величество, че трябва да обръщате повече внимание на империалистка църква, която превръща дружелюбно настроените ви съседи във врагове. Днес си имаме работа с търговски дрязги. Утре по Граничния мост ще започнат да маршируват войници — изключително набожни и отдадени на вярата, но въпреки това решени да снемат короната от главата ви.

— Напълно осъзнавам заплахата, която църквата представлява — каза кралят.

— Доказателствата показват противното. — Саймън хвърли остър поглед, но не към краля, а към канцлера.

Брага застина.

— Не мога да кажа, че одобрявам загатването ви.

— А пък аз не мога да кажа, че одобрявам вас, канцлере.

— Достатъчно, Саймън — тросна се граф Пикъринг.

Добрият стар Лео . Амрат се усмихна на приятеля си.

Лео Пикъринг бе единственото присъстващо лице, на което Амрат имаше доверие. Единственият човек, с когото можеше да пие спокойно, без да се тревожи за погълнатото количество. Двамата бяха приятели още от деца. Като млади едва не бяха подели война с Глъстън, но в крайна сметка бяха успели да извоюват ръката на красивата Белинда Ланаклин, в която Лео бе влюбен. Златни времена… Още тогава Амрат бе имал склонността да докарва неприятности, а на Лео се падаше да ги разрешава. Дори и сега Пикъринг пазеше тази си роля.

Саймън се обърна към Лео с изненадано изражение, което може би бе неподправено.

— Точно вие би трябвало да ме подкрепите. Длъжността на канцлер трябваше да се падне на един от двама ни — на мен въз основа на потеклото ми, на вас по линия на кралския фаворитизъм.

Лео бавно се надигна, а Саймън Екзитър махна с ръка.

— Не е нужно да се наскърбявате. Не ви обиждам, не и този път. Разбира се, бих възразил, ако Негово величество бе назначил вас на въпросната длъжност, и бих изтъкнал приятелството ви с краля. И въпреки това лично бих поставил канцлерския медальон на шията ви, отколкото да приема третия син на някакво маранонско подобие на граф за наш канцлер.

— Лорд Екзитър! — възкликна Лорд Валин и стовари ветеранския си юмрук върху масата.

Това не впечатли Саймън.

— Той е бил серетски рицар.

— Знаем това, Саймън — каза Амрат. Беше се уморил да повтаря. — Знаехме още преди пристигането му. Знаехме и миналата седмица, когато ти отново изтъкна това.

— А знаехте ли, че е кандидатствал за църковен страж? Личното ми разследване разкри тази тайна снощи.

Серетите представляваха рицарите на нифронската църква, ненавиждани от всички (с изключение на най-набожните), защото тяхното влияние не признаваше граници. Светите рицари не се поколебаваха да се намесят дори в кралското правосъдие. А стражите, техни най-елитни представители, бяха ненавиждани от всички — не само монарси, а дори и сравнително висши църковни служители. По-силен от въпросната ненавист бе единствено изпитваният към тях страх: стражите бяха висшите серетски бойци, до един фанатици. Говореше се, че един страж не се поколебал да обвини крал в ерес. Никой не посмял да се намеси, когато въпросният страж собственоръчно изпълнил присъдата, изгаряйки обвинения владетел насред собствената му столица. Най-вероятно това бе небивалица, но пък църквата никога не бе отрекла.