Майкл Салливан - Розата и бодилът

— Жалко, че не познаваме такъв човек — каза Ройс.

— С една прическа, малко нови дрехи…

— И без повече ром — вметна крадецът.

Албърт сгримасничи.

— Без възражения. Или оставаш тук и мреш, или ставаш трезвен и започваш да работиш за нас.

Виконтът почеса брадясалата си шия.

— Това би трябвало да е лесен избор, нали?

— Как точно ще организираме всичко това? — намеси се Ейдриън. — Забрави ли, че изгубихме всичко? В момента ние сме в същата ситуация като него.

Ройс се усмихна и се изправи.

— Подробности, подробности. Готови ли сте да тръгваме?

— Предполагам ще искаш да намерим онази вещица, за да я убиеш? — попита недоволно Ейдриън, докато тримата се отправяха нагоре по склона.

— За войник имаш странно отношение към убиването — отбеляза Уинслоу.

— Нагледах се на смърт. И не изпадам във възторг от мисълта да преследвам жена. Не ми е приятно да мисля и за това, което ще направи той, когато я намери.

— Няма да се занимаваме с вещицата — обяви крадецът.

— Ами конете и багажа?

— Погледни. — Ройс посочи към къщата. Към остатъка веранда бяха привързани конете.

— Не разбирам. — Ейдриън притича напред, за да огледа дисагите. — Всичко си е тук.

— Също така очаквам да са почистени, нахранени и напоени — каза крадецът. — О, я виж. — Ройс се приведе и повдигна един от конските крака. — И подковани.

— Не разбирам — повтори боецът. — Защо й е да прави всичко това?

— Оставих бележка в раницата си. Явно е била намерена от жената или някой от по-висшестоящите.

— Оставил си бележка за гилдията на крадците? И какво пишеше?

— Че тези коне са мои и ще е добре да помислят, преди да ги вземат.

Албърт и Ейдриън се спогледаха.

— Те ме познават. Имаме споразумение. Аз не ги закачам… Те не ме закачат.

— Ти не ги закачаш? — подигравателно повтори виконтът.

Ройс му се усмихна. Жестът никак не беше дружелюбен. Сетне бръкна в раницата си и извади късче пергамент.

— Какво пише? — попита Албърт.

— Моля да приемете извиненията ни за неудобството — зачете Ройс и се засмя, преди да довърши. — Кучката не е знаела. — Той вдигна очи и високо произнесе: — Извиненията са приети.

Албърт нервно огледа околните дървета.

— Те тук ли са?

— Гледат какво ще направя — каза Ройс.

— А какво ще направиш? — поинтересува се Ейдриън.

Крадецът погледна към Албърт.

— Сега, след като разполагаме с по-хубава примамка, възнамерявам да хвърля въдицата в по-голямо езеро. Тръгваме ли?

Виконтът погледна към плевнята, сетне сведе поглед към омърляната си риза. И кимна.

— Можеш да яздиш с мен — каза Ейдриън, докато се качваше на коня си. После се обърна към приятеля си и додаде: — Надявам се, че си усвоил получения урок.

Мелбърн повдигна вежда.

— Аз? — Крадецът също отвърза животното си и се метна на седлото.

— Ти казваше, че светът е жестоко и равнодушно място.

— Така е.

— Също така каза, че Албърт ще умре от глад в онази плевня… Че никой няма да му помогне. — Той се усмихна широко и протегна ръка към виконта. — Можеш ли да се качиш сам, Албърт?

— Помагам му, защото той ще ни позволи да печелим повече…

— Няма значение. Ти сгреши.

— Не съм…

— Дори и да го правиш по себични причини, пак му помагаш да си спаси живота. Това показва, че светът не е толкова лош. Не всяка помощ бива наказвана.

Ройс се намръщи. Понечи да каже нещо, но само се намръщи по-дълбоко. Задоволи се само да вдигне качулката си и да пришпори коня.

— Ще направя човек от него — обърна се Ейдриън към Албърт, докато също потегляше.

Креслото представляваше проблем. Амрат Есендън можеше да прекара два пълни дни на седлото, без да почувства дискомфорт, но само пет минути на този стол се превръщаха в мъчение. Кралят не бе привикнал с бездействието. Най-доброто време от живота си бе прекарал с меч в ръката и кръв по лицето. Но сега властваше над мирно владение и рядко имаше добри дни. Повечето от дните му приличаха на този: заточеник в мрачна стая, прикован към неудобен стол и заобиколен от могъщи люде, на които нямаше доверие.

Пърси Брага говореше отново. Ясен индикатор за това представляваше движението на дантелените маншети. Новият канцлер имаше навика да подкрепя почти всяка своя дума с жест. И освен това обичаше да се изказва с множество думи. Прекомерното образование разваляше мисленето. Което бе жалко, защото Брага бе изключителен боец. Дори обикновените му движения издаваха фехтовален опит. Уравновесената му поза и движенията на китката напомняха на краля за Лео Пикъринг, най-добрия му приятел. И двамата бяха великолепни фехтовчици, макар самият Амрат да считаше стила им за прекалено натруфен. Подобна фина изтънченост изглеждаше добре в някое съревнование. На бойното поле кралят предпочиташе да размахва брадва.