Майкл Салливан - Розата и бодилът

— Разбирам… Тук сте, за да ме ограбите — кресна Албърт. — Само че си губите времето. — Той сведе поглед към краката си и издаде звук: себеунизителен смях. — Нямам нищо… нищичко.

Той се отпусна на колене, закри лицето си с длани и зарида.

— Дори нямам къде да ида — изхленчи той. — Тази плевня е толкова покрив над главата ми, колкото и онова дърво отвън, но тук поне мога да спя на меко.

Ройс и Ейдриън се взираха в него.

— Значи това било чудовището? — подсмихна се крадецът.

— Ако ви е трябвало място, където да преспивате, защо сте заплашвали съпругата на фермера?

Албърт обърса очи и объркано погледна към Ейдриън.

— Кого?

— Стопанката на тази ферма. Защо просто не сте поискали разрешението й да спите тук?

— Не разбирам за какво говорите?

— Стара жена, която прилича на вещица? Живее в къщата отвъд хълма. Каза, че сте я заплашвали.

Албърт гледаше ту единия, ту другия. Видимо беше затруднен.

— Това място е изоставено. Нима не сте видели? Именно затова спя тук. Дъските са прогнили, на тавана има огромно гнездо на оси. Всеки глупак може да види, че фермата е изоставена от години.

Ройс погледна към Ейдриън, а боецът бързо излезе навън и се затича обратно по хълма. Точно както виконтът беше описал, колибата бе същинска развалина. Направо сред кухненския под бе поникнало дръвче. Свел глава, той се върна в плевнята, където Ройс събираше дърва, за да накладе огън.

— Видя ли? — каза крадецът. — Казах ти, че това няма да свърши добре. Избягала е, нали? Милата стара дама, на която ти искаше да помогнеш, е избягала с конете и вещите ни.

Ейдриън тежко се стовари върху една рухнала греда и изруга.

— Не, недей да я виниш. Ти си виновен за всичко. Ти на практика я помоли да ни обере. Е, друг път ще ме слушаш ли?

— Просто не мога да повярвам, че някой би могъл да стори подобно нещо. — Ейдриън поклати глава.

— Зная. По тази причина исках да ти покажа.

Боецът вдигна глава.

— Знаел си, че ще стане така?

— Естествено. — Ройс кимна към Албърт. — Както той каза, всеки глупак може да види, че фермата е изоставена от години. И не се ли запита защо дъртата бе заела такава позиция на пътя?

— И защо не каза нищо?

— Защото ти имаше болезнена нужда да получиш подобен урок.

— Не смяташ ли, че този урок излезе скъпичък? Парите, екипировката, конете…

— Така става, като се правиш на услужлив — отвърна Ройс. — В Хинтиндар на нищо ли не са те научили? Ако те бяха отгледали правилно, щеше да знаеш. — Той се обърна към Албърт. — Не е ли така? Обзалагам се, че на теб никой не ти е помагал, нали?

— Не — отвърна запитаният, свел очи към земята.

— От колко време си тук?

Албърт сви рамене:

— Около седмица.

— А с какво се прехранваш?

Уинслоу защипа ризата си с два пръста и я отдели от гърдите си.

— Когато дойдох тук, не бях само по нощна риза.

— Продавал си дрехите си?

Той кимна.

— Този път е сносно оживен. Сключих някои добри сделки. Жакета си продадох за цяла бъчвица ром, само че подир няколко дни тя свърши. Говорех сериозно, когато предлагах на приятеля ти да купи ризата ми. Ще ми направите услуга, ако я купите.

— Това е всичко, което ти е останало. После какво, гол ли ще ходиш?

Ново свиване на рамене:

— Няма смисъл да се кътат неща. Така казваше баща ми.

— Виж, този клетник ще умре тук — без пари и дрехи. Ще умре от глад. Светът е студено и безразлично място. — Ройс замълча, за да огледа Албърт. — Подир няма и месец ще умре. И никой няма да си мръдне и пръста, за да му помогне. Такъв е светът, хладно равнодушен.

Ейдриън въздъхна.

— Просто се опитвах да помогна.

— Виж от какво чудовище трябваше да я спасиш. Тя ще ти е благодарна до края на дните си.

— Разбрах те още първия път, Ройс.

— Надявам се да е така. Надявам се този разговор да не се повтаря. Дори и твърда глава като твоята все някога трябва да увира.

Мелбърн накладе приятен огън край вратата, за да може димът да излиза навън. Междувременно слънцето се бе оттеглило за през нощта.

— Вземи — рече Ройс и подаде на приятеля си парче осолено свинско.

— Ето защо ровеше из раницата.

— Заслужаваш да те оставя гладен.

Албърт не изпускаше месото от очи.

— Кога си ял за последно? — попита Ейдриън, решил да изостави формалностите.

— Дни. Хапнах малко хляб, с който ме замериха… Да, преди три дни беше. Вчера подъвках малко дървесна кора. Отвратителна е, но пак залъгва глада.

Блекуотър му подаде месото, който му жест породи ново подбелване на очи от страна на Ройс.