Майкл Салливан - Розата и бодилът

— Но пък ти беше нахлул в дома му.

Ройс се навъси и предпочете да изостави темата.

— Да вървим да видим страшилището на плевнята.

Двамата прекосиха остатъка от тревистия склон. Сред цветчетата, поклащани от вятъра, бяха наизлезли пчели и жужаха тежко сред маргаритките и дивите моркови. Загледан в тях, Ейдриън се усмихна. Поне някой работеше наоколо.

Плевнята изглеждаше дори по-зле от представителните постройки на дъртата.

— Впрочем… не беше нужно да го изхвърляш през прозореца — отбеляза пътьом Ейдриън.

Ройс повдигна очи от крака си.

— Ти какво очакваше да направя? Да започна да чеша дребното изчадие зад ушлетата, докато то ми откъсва пръстите на краката? Ами ако се беше разлаяло? Хубава каша щеше да стане тогава.

— Добре поне, че точно под прозореца имаше ров с вода.

Мелбърн спря.

— Имало е ров?

Сега беше ред на Ейдриън да се мръщи. В подобни моменти не можеше да бъде сигурен относно сериозността на Ройс. Бяха партньори от почти година, ала Блекуотър още изпитваше затруднения да разбира новия си съдружник. Поне едно беше сигурно: Ройс Мелбърн беше най-интересната личност, с която се бе срещал досега. И съответно най-трудната за опознаване.

Дървено-каменните стени на сиромашката плевня поддържаха унил сламен покрив. Цялата постройка се беше наклонила настрани, към опората на един стар клен, растящ близо до нея. Някои от дъските липсваха; сред покрива зееха кухини. Вратата беше отворена, ала заради царящия вътре мрак не се виждаше нищо. Поне не и от тази позиция.

— Ехо? — подвикна Ейдриън. Бутна дървената врата, надникна вътре. — Кой е там?

Ройс вече го нямаше зад гърба му. Той често изчезваше по такъв начин. Експерт, дори артист в промъкването, Мелбърн се възползваше от гръмовността на партньора си.

Отговор не последва.

Ейдриън изтегли един от мечовете си и прекрачи прага.

Вътрешността на плевнята бе напълно стандартна за типа й. Впрочем имаше едно отклонение: личаха белези от скорошно обитаване. Съчетавайки се със занемареността, те създаваха чудата комбинация. Струпаното вътре сено отдавна бе изгнило. Малкото присъстващи инструменти бяха жертва на надпревара между ръжда и паяжина.

Все пак от дупките на тавана падаше достатъчно светлина, за да може да бъде различено тялото на мъж, заспал връз сеното. Косата му бе покрита с треволяци, а лицето му бе изгубило правото си да предявява претенции за съществуване, защото бе покрито с гъста брада. Спящият съумяваше да бъде изключително хърбав и изключително мръсен, беше облечен единствено в нощна риза. Опърпан чувал му служеше за юрган, под който мъжът бе завил хъркането си.

Ейдриън прибра оръжието си в ножницата и леко срита босия крак на спящия. Единственият отговор се състоеше в изсумтяване и понаместване. Повторното прилагане на процедурата съумя да извика потрепване на клепачи. Виждайки едрия непознат, мъжът веднага приседна, сепнат.

— Кой сте вие?

— Ейдриън Блекуотър.

— И какво желаете, уважаеми господине?

Начинът му на изразяване определено не съответстваше на вида му.

— Дамата, притежаваща тази ферма, ме изпрати да се осведомя относно причината да заемате плевнята й — отвърна в същия дух Ейдриън.

— Боя се, че не ви разбирам. — Непознатият продължаваше да присвива очи.

Възпитан, но не особено умен , помисли си Блекуотър.

— Да започнем с името ви. Как се казвате?

Мъжът се изправи, отстранявайки сламките, полепнали по ризата му.

— Аз съм виконт Албърт Тирис Уинслоу, син на Армитър.

— Виконт? — Ейдриън се засмя с глас. — Очевидно добре сте се почерпили.

Този коментар видимо натъжи мъжа — като че Блекуотър бе споменал наскоро починалата му съпруга.

— Ако само имах пари… — Албърт бе осенен от някакво вдъхновение, защото на лицето му изникна надежда. Той отново почисти ризата си. — Само тя ми е останала, но пък е изработена от най-фин лен. Ще ви я продам за нищожна част от същинската й стойност. Само едничък сребърен тенент. Една монетка. Да ви се намира?

— Не ми трябва нощна риза.

— Но, добри ми човече, ще я продадете другиму! — Албърт плю връз едно петънце и енергично го разтри с пръсти. — Трябва й само едно хубаво изпиране. С лекота ще получите две сребърни монети, а защо не и три. Гарантирано ще удвоите парите си.

— Сам е — обяви Ройс и скочи от таванското отделение, приземявайки се безшумно като пеперуда.

Албърт остана вцепенен от внезапната му поява, вторачен плашливо в новоизникналия. Реакцията му не бе необичайна — повечето хора реагираха тъкмо по сходен начин, когато зърнеха Ройс. Макар крадецът да беше много по-дребен от Ейдриън и да не личеше да носи оръжия, излъчването му бе достатъчно, за да накара останалите да застанат нащрек, полазени от тръпките, предали се от тънкия лед, върху който внезапно усещаха, че са се озовали. А това излъчване не беше хитър трик, изработен от Мелбърн с цената на големи усилия — то бе породено от неподправена заплаха. Свещениците винаги разнасяха със себе си миризмата на тамян, моряците бяха пропити с аромата на сол. А Ройс Мелбърн бе обгърнат с полъха на смърт.