Майкл Салливан - Розата и бодилът

— Вярно ли е? — Амрат се обърна към Брага. Останалите погледи също се насочиха към канцлера.

— Както лорд Екзитър сам изтъкна — отвърна Пърси Брага, — аз съм трети син. Църквата е обичаен избор за онези, от които не се очаква да продължат историята на рода си. Моите способности не съвпадаха с изискващите се за свещенически сан, така че серетският орден оставаше една от малкото възможности. Желанието ми за стражево звание е просто израз на стремежа ми към постижения.

— Само че стражите на нифронската църква са нещо повече от звание — обясни Саймън. — Всеки от тях дава клетва да пази вярата си чиста и да открие наследника на някогашната империя. Евентуалното му завръщане би означавало, че всички владетели, включително Негово величество, трябва да изгубят короните си. — Екзитър се обърна към краля. — А вие избрахте да възложите подобна длъжност на такъв човек. Човек, който доброволно е проявявал интерес към подкопаването на трона ви.

— В измяна ли ме обвинявате? — попита Брага.

Саймън го изгледа презрително. Брадичката му и пристегнатата назад коса придадоха острота на жеста му.

— Бъдете внимателен, Саймън — предупреди го Лео. — Предстои ви да бъдете предизвикан на дуел, който не бихте могли да спечелите.

Брага също гледаше остро към обвинителя си:

— Няма да стоя спокойно и да слушам…

— И двамата ще правите това, което ви казва вашият владетел. — Амрат се изправи на свой ред. Ръмжащият му глас, едрата снага и гъстата брада бяха му спечелили прозвището Мечока.

В този момент Мечока искаше да сложи край на спора. Проточилото се часове съвещание му бе докарало главоболие. Той почака за момент, за да се убеди, че спорът няма да избухне отново. Тъй като и двамата мълчаха, владетелят отново се настани в креслото си.

— Мисля, че това беше достатъчно за днес. Брага и Пикъринг да останат. С другите ще се видим на празненството.

— Бях прав за Екзитър — каза Амрат.

Останал насаме с двамата, той си бе позволил да се надигне от стола. Изправянето на монарха бе знак за всички останали да последват примера му, затова той се чувстваше пленник на креслото. Но Лео не обръщаше внимание на формалностите, когато другите ги нямаше, а Брага никога не сядаше. Той бе чудат човек, с по-смугла от обичайното кожа и гъста черна коса, която издаваше маранонския му произход. Жителите на това кралство, особено онези от южната му част, в много отношения приличаха на калианци. Пърси Брага имаше красиво лице и неизчерпаема енергия: Есендън се уморяваше само като го гледаше. Лео беше отпуснат и спокоен, облегнат назад в стола си и качил крака върху масата, потрепващи в някакъв нечут ритъм. Ако не беше този човек, Амрат отдавна щеше да се е побъркал.

— На мен или на Пърси говориш? — попита Лео.

— И на двама ви.

— Той искаше да получи моята длъжност — заяви Брага.

— Де да беше толкова лесно — каза владетелят. — Проблемът е, че той иска моята длъжност, просто не може да измисли начин да се добере до нея. Ти си само най-близката му цел.

— Да се оттегля ли? Толкова кратко заеман пост няма да ми липсва. Дори…

— Не! — в един глас отвърнаха Есендън и Пикъринг.

— Но лорд Екзитър беше прав. — Брага посочи към Лео. — Граф Пикъринг се ползва с доверието ви. Той би трябвало да стане канцлер.

Амрат се загледа през прозореца. Той често обичаше да обхожда стаята, където крачките му неусетно и неизменно го отнасяха край някой прозорец. Свежият въздух и небето го привличаха.

— Това не е възможно. Тъкмо това е най-дразнещото у Саймън: има хаплив изказ, но почти винаги се оказва прав. — Кралят се загледа в някакъв търговец на ябълки, който тъкмо насочваше количката си през портата на крепостната стена, за да се отправи към площада. Как ли живее подобен човек? Без грижи и тревоги; на когото не се налага да се оправя със заговорите на братовчедите си? — Да, много бих искал да направя Лео канцлер, но не мога, защото, както Саймън изтъкна, това би представлявало фаворитизъм. За никого не е тайна, че двамата с Лео сме близки приятели. Той притежава най-заможната провинция в Меленгар, а двамата с него дори не сме роднини. Ако му дам подобна служба, благородниците…

Тук Амрат размаха ръце във въздуха, защото не намираше подходящи думи да изрази евентуалното възмущение. Кралската длъжност би трябвало да предоставя пълна свобода на владетеля. В действителност кралят бе слуга на жадни за власт благородници. На император Новрон му е било лесно: той е бил бог и се е разполагал изцяло по своя воля.