Майкл Салливан - Розата и бодилът

— Така е — додаде Лео Пикъринг. — Само човек, ненавиждан еднакво от всички, би могъл да се надява да заеме канцлерска длъжност сред тълпата благородници. В това отношение вие сте равнопоставен на Саймън. Сред всеобщата омраза сте свободен да действате изцяло по свое усмотрение.

— Прекрасно — промърмори Брага, но все пак се усмихна.

Амрат го потупа по гърба, с което едва не го повали на земята.

— Истина ли е? — продължи граф Пикъринг. — Наистина ли сте искали да станете страж?

Брага кимна.

— Това не е лесно постижение — продължи Лео.

— Факт, който бива потвърден от провала ми. — Пърси сключи ръце зад гърба си. — Както казах, в Маранон пред мен не се очертаваха много възможности, а и църквата там има много по-голямо влияние. Считах, че притежанието на наградите Златен венец, Сребърен щит и първото място във фехтовалния турнир от Зимния фестивал ще допринесе за избирането ми. Все пак не бях срещнал проблеми при влизането си в ордена на серетите.

— Какво стана?

— Патриархът ми обясни, че не съм притежавал нужната отдаденост, за да стана страж.

Амрат се засмя.

— Просто е потвърдил, че не си луд. Всички те са луди.

Брага се усмихна към краля — със същата онази учтива усмивка, която получаваше от неспособните да възразят заради позицията му.

— След този провал вече не се чувствах удобно в червено-черната униформа и напуснах ордена. Нямах представа какво ще правя, но епископ Салдур ми предложи да дойда тук. Изглежда е преценил, че бих могъл да му бъда от полза.

— Саули е добронамерен — каза кралят. — Но всеки може да види, че ти не си роден за църковен служител.

— Надявам се с канцлерската длъжност да имам по-голям успех.

— Не се тревожи за това — рече Есендън. — На твое място бих се притеснявал повече за сблъсъка си с Лео в тазгодишния фехтовален турнир. Хубав спектакъл се очертава: ще видя как двама мъже танцуват.

Лео се намръщи:

— Не му обръщайте внимание.

Брага повдигна вежди.

— Но той е крал.

— Още по-голямо основание.

Ройбън постави поредния дървен къс и с един замах го разцепи. Не беше трудно, стига да разбереш, че трябва да разсечеш с един удар, без да забиеш върха на брадвата в дръвника: загъването на острието само създаваше допълнителна работа. Понякога същината на парчетата правеше подобно разсичане невъзможно; в тези случаи му се налагаше да използва тъпата страна и клинове.

Макар че тази работа не бе смятана за особено въздигната, Ройбън бе придобил истинско умение и вършенето й му доставяше удоволствие. Приятно му беше да наблюдава проявата на способността си.

Иронично, последният му удар се оказа прекалено силен и зарови острието на брадвата в дънера. Юношата я остави, за да отдели цепениците. Едва тогава отново посегна към захабената дръжка. И спря. Днес беше последният ден, в който щеше да цепи дърва. Тази мисъл го изненада. Тя бе първото осъзнаване за начина, по който рутината му щеше да се промени.

Войнишката длъжност щеше да представлява първата стъпка нагоре в йерархията. Сега щяха да му отпуснат заплата, която той щеше да харчи по свой избор. Макар че по-голямата част от парите щяха да изчезват, преди да достигнат ръката му, удържани за храна, униформа, оръжия и квартира — все неща, за които до този момент се бе грижил баща му.

Хилфред трябваше да се радва на предстоящото повишение, което щеше да затвърди статута му на мъж. Само че в този момент той не се чувстваше като мъж. В един и същи ден бе пребит от оръженосците и надвит от някакво хлапе. Той не се чувстваше достоен за червено-златната униформа. Биваше го единствено да отваря врати, да носи вода и да цепи дърва. В изпълняването на тези задължения юношата се чувстваше удобно. А ето че му предстоеше да се раздели с тях.

Дъбът и купчината цепеници скриваха входа на двореца, затова Ройбън усети приближаването им прекалено късно. Той бе смятал, че облачното небе ще е накарало оръженосците да останат вътре, където да се учат на обноски, да помагат на господарите си в обличането или да слушат рицарски истории. Приближаващият се смях му показа, че е грешал в преценката си.

— Какво си имаме тук? — Заобикалящият цепениците Елисън бе следван от Трите злини. — Торньо. Точно те търсех.

Младежът спря пред Ройбън, а останалите трима го обградиха.

Нямаше възможност за бягство. Можеше единствено да отскубне брадвата от дръвника, но тя бе прекалено тежко оръжие, особено срещу четири меча.