Дейвид Балдачи - Довършителката

НЕВЪЗМОЖНАТА ВЪЗМОЖНОСТ

Докато крачехме ръка за ръка, гърдите ми се свиваха от тревожно предчувствие. И все пак около кръста ми, там, където бе скрита Дестин, се разливаше приятна, успокояваща топлина.

Джон и аз вече рядко се отбивахме до Камбанарията. По-рано, преди дядо да преживее своята Случка, а мама и татко да бъдат пратени в Приюта, семейството ни ходеше там всеки Седми ден, за да слуша Езекил Проповедника, винаги блестящ в ослепително бялата си туника. Присъствието на проповедите не беше задължително, но повечето Уъгморти ги посещаваха. Може би просто за да видят красотата на Камбанарията и да послушат мелодичния глас на Езекил. Той звучеше като вятър, носещ се сред листата на дървета, а от време на време кънтеше и като гръмотевица сред пороен дъжд. Това беше при особено важните моменти, които той искаше да забие в умовете на слушателите си като гвоздеи в дърво.

Когато стигнахме площада, зърнахме каретата на Тансий. Минахме покрай нея и влязохме в Камбанарията. Никога не бях виждала вътрешността й толкова претъпкана с Уъгове. Седнахме на една скамейка в дъното и аз се огледах наоколо. Таваните бяха високи и сводести, поддържани от потъмнели, извити греди. Редиците от грамадни, десетметрови прозорци от двете страни просветваха в безброй цветове – повече от тези, с които аз работех в Комините. Върху тях имаше рисунки на фигури. Едър Мъжки, гледащ отвисоко. Женска, вирнала глава нагоре. Малки Уъгове, скупчени заедно, с благочестиви личица. Те ми се струваха особено трогателни, макар да нямах понятие какво представляват.

Сред образите присъстваха и зверове – предполагам, за да покажат злото, което ни заобикаляше отвсякъде. Потръпнах при вида на Джабита, заел почти цялата дължина на един от прозорците. В същото време не можех да не призная, че на живо той изглеждаше много по-страшен, отколкото пресъздаден в цветни стъкълца и поставен върху стената.

В предната част на Камбанарията се издигаше висок олтар, с резбован дървен аналой в средата. На стената зад аналоя имаше лице, изсечено от камък. Това беше Алвис Алкумус, за когото се казваше, че е основал Горчилище. И все пак, ако го беше основал тук, това означаваше, че е дошъл от друго място. Споменах това веднъж по време на Обучение и Наставникът ми така се разгневи, че се уплаших да не ме прати в Приюта.

Все ни повтаряха, че Алкумус бил мъдър и добър. Мислех си, че ако беше жив днес, щеше да е справедливо разочарован от резултата на митичните си усилия. Основаването на нещо трябва да има поне някакъв смисъл.

Забелязах Тансий и Моригон, седнали до аналоя. По всичко личеше, че цяло Горчилище е тук, включително Делф и Дъф, които пристъпваха от крак на крак в ъгъла. Присъстваха дори затворниците от Валхал, с ръце, вързани с дебели кожени ремъци и под зоркия поглед на Нида. Добре че поне страховитият Шук не стоеше край стопанина си. Да вкарат и него в Камбанарията щеше да дойде малко в повече.

Уъговете шептяха приглушено помежду си, но всички разговори стихнаха, щом Проповедникът се подаде иззад бродираната завеса, в чиято изработка аз също бях дала своя принос в Комините.

Езекил не беше висок на ръст. Всъщност дори беше малко по-нисък от мен. Нямаше широките рамене на Тансий, нито яките ръце на Ковачите – а не му и трябваха. Той работеше с ума и духа си. Бях сигурна, че притежава особено мускулест мозък и жилав дух.

Сега прекоси олтара, поспря, за да се поклони ниско на Тансий и Моригон и после продължи, заемайки своето място зад аналоя, както бе правил безброй пъти преди. Расото му, по-бяло дори от туниката на Моригон, заслепяваше очите като озарен от слънцето облак.

Той вдигна ръце към тавана и ние насядахме по скамейките. Джон се сгуши до мен и аз го прегърнах през раменете. Тялото му бе напрегнато и можех да доловя страха, загнездил се в малките му гърди. Усещах бързото тупкане на сърцето му.

Проповедникът прочисти достолепно гърло. Носеше сивата си коса въздълга отзад и по-къса отпред. Чудех се кой ли го подстригва. Повечето Уъгове просто подрязваха косите си сами, колкото да не им пречат да виждат. Но не и Езекил. По бледото му лице нямаше нито една бръчица, макар вероятно да наближаваше шейсетте. Вятърът и слънцето рядко имаха възможност да оставят своите белези върху него.

– Благодаря ви, братя Уъгморти, че дойдохте в това ранно утро – започна той. – А сега нека произнесем слово.

Което, разбира се, означаваше, че словото ще произнесе той, а ние ще седим смирено и ще слушаме обиграното му красноречие. Да слушаш проповедник, влюбен собствения си глас, е горе-долу толкова забавно, колкото и Амарок да гризе пръстите на краката ти. Всички склониха глави, с изключение на мен. Аз не обичах да гледам надолу. Това даваше възможност на някой да ти изиграе номер, а Клетъс Луун седеше в опасна близост до мен и вече на два пъти ми хвърляше погледи, съпроводени с противна усмивка.