Дейвид Балдачи - Довършителката

Отворих очи. Исках да видя какво ми предстои, да посрещна смъртта с малкото ми останал кураж. Ударът в дъното беше лек и някак успокоителен, като майчина прегръдка. Вече не изпитвах страх.

Продължих да лежа, защото и да исках, не можех да помръдна. Веригата все още бе увита стегнато около мен. Задържах дъха си доколкото можах, но накрая все пак трябваше да отворя уста. Очаквах кръвта да нахлуе в дробовете ми, да ги изпълни до пръсване и да ме задуши.

Но след няколко дълбоки вдишвания все още не усещах противния й вкус. Мина ми през ум, че ако това е смъртта, то тя не е чак толкова ужасна, колкото я смятат.

Тогава се осмелих да повдигна клепачи. Над мен висеше Нок и ме обливаше с бледата си светлина.

Тръснах невярващо глава. Обърнах се наляво и видях дърво. Надясно – бухнал храст. Подуших и усетих аромата на трева. Какво, по дяволите, ставаше? Трябваше да съм вътре, а не вън, нали? В следващия миг едва не изпищях.

Веригата започна бавно да се размотава от мен. Пред очите ми тя се плъзна встрани, после се нави акуратно на кълбо като змия и притихна. След като се отърсих от изненадата, седнах и опипах ръцете и краката си за наранявания. Нищо ми нямаше, макар и мускулите да ме боляха от напрежение. Дори не бях мокра. По мен липсваше и следа от кръв. После вдигнах глава и челюстта ми увисна.

Комините се извисяваха право пред мен, на не повече от двайсет метра.

Как от пропастта, в която пропадах, цялата овързана и готова за удавяне, изведнъж се бях озовала тук? Дали просто не бях сънувала? Но Уъговете сънуват в леглата си, а не на голата земя.

Ами ако въобще не бях влизала в Комините?

Но и това нямаше как да е вярно, веригата служеше за доказателство.

Попипах джоба на наметката си. Там лежеше книгата, която със сигурност бях забравила в шкафчето.

Значи наистина съм била вътре. И Джабитите са ме преследвали. И съм открила малката врата, зад която бе изобразен символът с куките, и пещерата, върху чиито стени се разиграваше епичната битка. И съм била пометена от кървавия потоп, запратена в бездната към сигурна смърт. И съм видяла образите на Уъгове – живи, мъртви и полумъртви.

А сега бях отвън и дори дрехите ми не бяха мокри.

Не бях сигурна дали и впечатляващият ум на брат ми би побрал в пределите си всичко това. Но трябваше да престана да разсъждавам за минута, защото се изправих върху треперещите си крака, превих се надве и повърнах.

После загледах лъскавата верига. Изпитвах страх от нея, но все пак протегнах ръка и предпазливо я докоснах. Очаквах да усетя хладина, но металът се оказа изненадващо топъл на допир. Хванах единия и край с два пръста и го повдигнах нагоре. Веригата започна да се развива. Беше дълга и на светлината на Нок изглеждаше, че леко пулсира, сякаш има сърце, което естествено бе невъзможно. Взрях се по-внимателно и видях, че върху някои от звената и са отпечатани букви. Взети заедно, те изписваха:

Д-Е-С-Т-И-Н.

Дестин? Нямах представа какво означава това. Бях попаднала на веригата напълно случайно и я бях сграбчила от страх за живота си. И ето че тя по някакъв начин го беше спасила. Но как, оставаше загадка за мен.

Пуснах я и тя моментално се нави отново. Очаквах да чуя дрънчене, но тя го стори напълно беззвучно.

Направих крачка встрани и тогава се случи невероятното.

Веригата ме последва. Разгъна се и се плъзна по земята, докато не се озова отново на сантиметър от крака ми. Не знаех как да реагирам. Случващото се бе толкова невъобразимо, че съзнанието ми отказваше да го възприеме. Пъхнах ръка в джоба си и извадих книгата. Тя поне беше истинска, реална. Нещо, което можех да разбера. Разгърнах страниците и, но без фенера, останал при Джабитите във фабриката, не виждах почти нищо от съдържанието им.

Зачудих се какво да правя. Трябваше да я скрия, но не се сещах къде. Закрачих по пътя. Надявах се ходенето да ми помогне да мисля, а и исках да оставя Комините и всички ужасии, спотайващи се вътре, колкото се може по-далеч зад гърба си.

Изминах така близо километър, с Нок увиснала над главата ми и с веригата, плъзгаща се край мен, когато в изтерзания ми ум изникна идея.

Домът на семейство Делфия.

Впуснах се в бяг и отначало дори не забелязах, че веригата се е вдигнала във въздуха. Тя буквално летеше до рамото ми, изпъната като дълга пръчка. Бях толкова сащисана, че се заковах на място. Тя също спря, повися известно време, после се спусна в краката ми и отново се нави на кълбо.

Около минута я гледах запъхтяно, преди да реша да повторя упражнението. Направих крачка и тя веднага надигна единия си край, заставайки в готовност. При втората крачка се отлепи от земята, а щом побягнах, се изпъна и полетя успоредно с мен.