Дейвид Балдачи - Довършителката

Докато работех трескаво върху ключалката, единственото, за което можех да мисля, бе Джон. Какво щеше да прави той без мен?

Чудовището вече беше точно зад гърба ми.

Писъкът е последното, което чуваш, преди да нападнат.

Писъкът е последното, което чуваш, преди да нападнат.

Не знаех дали стоях с гръб към опасността от смелост, или защото бях най-голямата страхливка в Горчилище. Когато инструментите ми най-сетне се превъртяха и бравата се отвори, реших, че е било от смелост.

Затръшнах вратата зад себе си и я заключих. Прокарах длан по дебелото дърво, надявайки се, че е достатъчно здраво. В следващия миг отскочих назад от силата на удара. Един от зъбите на Джабита дори успя да пробие масивната дъска и едва не се впи в рамото ми. Полетях по гръб на пода, събаряйки нещо по пътя си. Разнесе се оглушително дрънчене на метал.

Междувременно вратата се разтърси от нов тласък и през нея се подадоха още зъби. След броени секунди ги последва и една от главите. Очите и се вторачиха в мен от няколко крачки разстояние. Дупката все още бе твърде малка, за да премине и тялото, но това нямаше да трае дълго.

Заопипвах трескаво стените. Едва тогава забелязах малката вратичка, разкрила се при падането на металния предмет. Тя бе висока не повече от метър и имаше любопитна кръгла дръжка. Огледах я по-внимателно. Това бе лице. Но не просто обикновено лице, а лице на крещящ Уъг, отлято от лъскав месинг.

Поредно бясно думкане по вратата. Едва имах време да се извърна назад, когато тя изхвръкна от пантите си и зверовете нахлуха в помещението. Сега вече успях да ги видя напълно. Щеше ми се да не бях ги виждала.

Джабитите са нещо като огромни змии, с една съществена разлика. По цялата дължина на тялото им растат глави, около двеста и петдесет на брой. Всичките имат отровни зъби, като една капка от отровата им е достатъчна, за да убие възрастен Крет. Сега те надаваха ужасяващи писъци и се носеха устремно към мен.

Сякаш хиляда кошмара бяха събрани в една масивна, гръмотевична стена от демонична злоба. И техният дъх вонеше на развалени яйца и сяра. Нямах време за колебание. Давейки се от противната смрад, сграбчих месинговата дръжка, завъртях я и се шмугнах в отвора, като я затворих с ритник след себе си.

Но далеч не се почувствах в безопасност. Тази вратичка, малка и тънка, нямаше никакъв шанс да спре неумолими хищници като Джабитите. Всъщност говореше се, че нищо не може да ги спре, уловят ли веднъж дирята на жертвата си. Изправих се, удряйки глава в ниския таван, и отстъпих назад, докато гърбът ми не опря в стената. Извадих ножа си и се обърнах с лице към вратата.

Дишах запъхтяно, сърцето блъскаше в гърдите ми. Зарекох се, че няма да крещя. И ще нанеса поне един удар, преди да ме убият. За Джабитите се смяташе, че не бързат да изяждат жертвата си. Някои слухове гласяха дори, че отровата им не я убивала, а само я парализирала и тя оставала жива, докато не бъде наполовина погълната. Никой не знаеше със сигурност. Нямаше оцелели, за да разкажат.

Молех се на всичко свято това да не е истина. Дано отровата ме погубеше бързо. Не исках да гледам как изчезвам в противните им гърла.

– Сбогом, Джон – прошепнах през стиснати зъби. – Моля те, не ме забравяй.

Всеки Уъгморт рано или късно срещаше смъртта. Явно моят миг бе настъпил.

Стоях, стиснала жалкото си оръжие, вперила поглед в малката врата с крещящо лице вместо дръжка, и чаках тя всеки миг да се строши на трески, пропускайки моите убийци.

Но това не се случи. От другата страна цареше тишина. Продължих да стоя неподвижно. Джабитите бяха коварни, може би изчакваха да отслабя защитата си, преди да нападнат. Но разумът ми бързо отхвърли това предположение. Аз не можех да им окажа каквато и да е съпротива. Те просто трябваше да влязат и да ме изядат.

Минута след минута минаваха, без нещо да се случи. Дишането ми постепенно се успокои. Много бавно свалих ножа, но не откъсвах очи от вратата. Напрягах слух да чуя нещо, каквото и да е – блъскане на зъбати глави в дъските, шумолене на отдалечаващи се люспи, писъци, изпържващи мозъка ти. Но отвън не долиташе нито звук. Сякаш стаята бе абсолютно изолирана.

Бавно се озърнах наоколо. Бях изпуснала фенера по време на бягството си и нямах намерение да се връщам да го търся. И все пак стаята не беше напълно тъмна. Очаквах, че помещение с толкова малка врата също ще е малко, но се лъжех. Това бе огромна пещера, по-голяма от цялата фабрика. Каменният й таван бе толкова далеко, че се губеше във висините. И тогава нещо привлече погледа ми.