Дейвид Балдачи - Довършителката

Свободните ми минути вече бяха изтекли. Изправих се от тревата и забързах към входа на Комините.

Потърках ръка, след като Дис Фидус постави печата си върху нея. Той изглеждаше остарял с цяла Сесия от изчезването на Куентин насам. Посърналите му бузи потреперваха, карайки наболата сива брада да изглежда така, сякаш плава върху жълтеникавата кожа.

– Не бива да закъсняваш, Вега. Оставих ти малко вода на тезгяха. Днес жегата от пещите е направо непоносима.

Поблагодарих му и влязох вътре, усещайки тежестта на книгата в джоба си. Беше глупаво да я внасям тук, но нямах време да я оставя другаде. А и къде можех да я скрия така, че никой да не я намери? Същевременно след описанието на Кобъла изгарях от нетърпение да я разгледам от кора до кора.

Прибрах я в шкафчето си заедно с наметката и се уверих, че е добре заключено. После надянах работните панталони, ботушите и кожената престилка и влязох в цеха, окачила предпазните очила на врата си. Край работното ми място се издигаше цял куп от недовършени изделия. Смяната нямаше да е от леките. Отпих от студената вода, оставена ми от Фидус, и се залових за работа – бързо, методично, като четях свитък след свитък с инструкции и импровизирах там, където указанията го позволяваха. Стараех се да не се разсейвам въпреки рояка от мисли, кръжащи в главата ми.

Часовете се нижеха неусетно и ето, че се разнесе сирената, оповестяваща края на работния ден. Вече крачех към съблекалнята, когато всички бяхме повикани на спешно събрание. Трябваше да се върна обратно в цеха.

Строихме се в редица и Домитар започна да крачи пред нас – толкова близо, че можех да усетя мириса на Огнената вода в дъха му. Дис Фидус се спотайваше в един ъгъл, с ням страх, изписан върху старото му, сбръчкано лице. Можех само да си представя натиска, на който членовете на Съвета са подложили Домитар. А познавайки добре характера му, не изпитвах и капка съмнение, че ще си го изкара върху нас. Затова се учудих на встъпителните му думи.

– Съветът реши да обяви награда – каза той.

Това привлече вниманието на всички ни, дори на най-закоравелите и обезверените. Следваше да включа и себе си в това число.

– Пет литра Огнена вода. Половин кило Пушливо биле. – Той направи пауза, за да подсили ефекта. – И две хиляди монети.

Сред нас се разнесе ахване.

Това бе баснословно съкровище. Аз самата не употребявах Огнена вода, нито Пушливо биле, макар че винаги можех да ги разменя за достатъчно количество хляб, яйца, туршия и кутии с чай. Но виж, две хиляди монети представляваха несметно богатство – повече, отколкото щях да изкарам за всичките си Сесии в Комините. Те биха променили из основи моя живот. И на Джон също.

Следващите думи на Домитар обаче сринаха всичките ми надежди някога да се сдобия с тях.

– Наградата – продължи той – ще бъде изплатена на онзи Уъгморт, който предостави на Съвета информация, достатъчна за задържането на беглеца Куентин Хърмс. Или лично успее да го залови и върне обратно.

Беглеца Куентин Хърмс?

Погледнах Домитар и видях, че е спрял взора си върху мен.

– Две хиляди монети – повтори натъртено той. – Това, естествено, означава, че вече няма да има нужда да работите тук. Ще живеете единствено за удоволствие.

Огледах Мъжките наоколо. Те всички имаха семейства, които да издържат. Лицата им бяха изпити, ръцете загрубели, а гърбовете – превити от тежкия труд. Живот единствено за удоволствие? Кой се е надявал на нещо подобно. Хлътналите им, гладни очи не вещаеха нищо добро за Куентин.

– Предпочитаме да бъде заловен жив – добави Домитар. – В случай че се окаже невъзможно – действайте според обстоятелствата. Но ни трябва доказателство. Един труп, в сравнително запазено състояние, ще е напълно достатъчен.

Сърцето ми се сви и усетих, че устните ми потреперват. Това на практика бе смъртна присъда за бедния Куентин. След като бе рискувал всичко, за да избяга, трудно можех да си представя, че няма да се съпротивлява със зъби и нокти срещу евентуалния плен. Много по-лесно бе просто да го наръгаш, отколкото да го хванеш жив. В очите ми избиха сълзи и аз ги избърсах с мръсната си ръка.

Хвърлих отново поглед към Мъжките работници. Те вече разговаряха приглушено. Представях си как ще се приберат у дома и след оскъдната вечеря ще се въоръжат кой с каквото може и ще се отправят на лов за Куентин – и за монетите, които ще им осигурят безгрижен живот. Вероятно щяха да тръгнат на групи, за да повишат шансовете си за успех.