Дейвид Балдачи - Довършителката

– Е, това е всичко – каза Домитар. – Свободни сте да си вървите.

Упътихме се вкупом към изхода, но когато минавах край него, той ме спря с ръка.

– Една минутка, Вега. – Изчака, докато всички излязоха. Наоколо остана само треперещият като куче Дис Фидус, но Домитар нареди и на него да напусне.

– Какво според теб ще правят всички тези Уъгове довечера? – попита ме, щом останахме сами.

– За две хиляди монети предполагам, че ще тръгнат да търсят Куентин Хърмс.

– Ти също би могла да се възползваш от тези пари. Както и брат ти. Да не забравяме и родителите ти в Приюта. Там не е съвсем евтино.

– Успявам да се справя.

– Харесва ли ти тук, в Комините?

– Все е някаква работа.

– Не това те питах.

– Ако не работех във фабриката, нямаше да имам удоволствието да те виждам всеки ден, Домитар.

Той присви очи, от което те станаха още по-малки – като миниатюрни пещери, в чието дъно се спотайваше нещо невероятно слузесто и противно.

– Знаеш ли, Вега, ти имаш мозък в главата, но понякога сякаш нарочно се противиш да го използваш.

– Противоречив комплимент – рекох.

– Но съвсем точен. Помисли само – две хиляди монети. И както споменах, това включва всяка информация, водеща до залавянето му. Няма нужда да си цапаш ръцете сама.

– Или пък до убийството му. Сам каза, че един труп ще е напълно достатъчен, нали?

– Точно така. – Очите му се разтвориха широко, много по-тъмни на цвят, отколкото някога бях предполагала. – Казах го, защото така каза Съветът.

Домитар отстъпи встрани, с което явно искаше да покаже, че мога да си вървя.

Тръгнах към вратата, но той ме улови за рамото и ме извъртя към себе си.

– Имаш много за губене, Вега Джейн – прошепна в ухото ни. – Повече, отколкото си представяш. Помогни ни да намерим Куентин Хърмс.

После ме пусна и аз побягнах навън. Отдавна не се бях чувствала по-уплашена, включително и при нападението на Гарма.

От огнедишащата гад поне знаех какво да очаквам, докато при Домитар не бях сигурна. Знаех единствено, че ме е страх.

Не спрях да тичам, докато не се озовах на няколко километра от Комините.

Междувременно ми хрумна, че наградата е безпредметна за останалите Уъгове. Ако Куентин бе отишъл в Мочурището, а аз знаех, че е така, то никой от тях не можеше да го открие. Предложението на Съвета бе отправено директно към мен. Те се нуждаеха от информация и смятаха, че аз единствена мога да им я предоставя.

Докато стоях запъхтяно, а умът ми прескачаше от една ужасяваща мисъл на друга, забелязах, че дори не съм сменила работните си дрехи. Това означаваше, че съм забравила наметката си в съблекалнята, а в нейния джоб бе книгата за Мочурището.

Доповръща ми се от тревога.

Що за безразсъдство бе изобщо да я нося там. Ами ако Домитар претърсеше шкафчето ми и я откриеше? И аз ли щях да стана беглец тогава? Колко ли щеше да бъде наградата за залавянето ми – две хиляди монети? Десет хиляди?

Трябваше някак да взема книгата. Но върнех ли се сега, щяха да ме заподозрат.

Тогава внезапно ми хрумна план, който преобърна всичко с главата надолу.

Беше късна нощ и аз отново бях навън. Небето над Горчилище тъмнееше, Нок се бе скрила зад облаците. Капки дъжд ме шибаха, докато вървях забързано, с приведена глава и изпълнено от ужас сърце. Час по час проблясваха светкавици, следвани от глух тътен. Всеки Уъг се плашеше от тях, но онова, което ми предстоеше, бе далеч по-плашещо.

Никога не бях влизала в Комините след здрач, но сега нямах друг избор. Вярно, можех да изчакам до разсъмване, но тревогата, че някой ще отвори шкафчето ми и ще открие книгата, не ми даваше мира.

Щом наближих сградата, спрях и вдигнах поглед нагоре. Комините се извисяваха в мрака като гигантски демон, изчакващ плячката му да се доближи достатъчно, за да я сграбчи.

Е, нямаше да го оставя да чака още дълго.

Не знаех дали във фабриката има стражи през нощта. Нищо чудно да имаше. Не знаех какво ще правя, ако се натъкна на тях. Най-вероятно щях да си плюя на петите. Във всички случаи, не планирах да влизам през парадния вход.

В една от стените, зад купчина старо, ръждиво оборудване, се криеше малка странична врата. Докато си проправях път през вехториите, стоящи тук вероятно от времето на дядо ми, всеки къс метал ми приличаше на стаен Гарм, Шук или дори Амарок. Небето отново се проряза от мълния и сякаш хиляди очи просветнаха насреща ми – устремени в мен, дебнещи.