Дейвид Балдачи - Довършителката

Вратата бе изработена от масивно дърво, с голяма, старинна ключалка. Пъхнах фините си инструменти в отвора и, направих своята малка магия – и ето че тя щракна и се отвори. Бях научила много полезни умения в Комините и това бе едно от тях. Усвоих го, когато веднъж вратата към общата стая по някаква причина се оказа залостена. Ковачите се помъчиха да я разбият с яките си рамене, но не успяха. Тогава аз, бидейки по-ловка в пръстите от повечето Уъгове, приспособих някои подръчни средства и я отворих. Никога не бях предполагала, че един ден ще ми се наложи да ги използвам, за да проникна във фабриката с взлом.

Влязох и затворих вратата зад себе си колкото се може по-тихо. Тръснах глава, за да прочистя мислите си, поех дълбоко дъх и продължих напред.

Трябваше да използвам фенера, защото инак рискувах да съборя някой предмет и да вдигна шум. Движех се бавно покрай стените, като се взирах, ослушвах се и душех въздуха. Знаех добре как миришат Комините. Надушех ли нещо различно, щях да побягна.

След няколко минути достигнах съблекалнята и се промъкнах вътре.

Преброих опипом шкафчетата, докато стигнах до седмото в редицата, което беше моето. Отворих вратичката и извадих книгата от джоба на наметката си. Прехвърлих страниците и под мъждивия пламък на фенера. Всичко беше на мястото си. Въздъхнах от облекчение. Не можех да повярвам на добрия си късмет.

В следващия миг обаче не мислех така, защото дочух звук, от който краката ми се подкосиха. Притаих дъх и се заслушах. Знаех само няколко същества, достатъчно големи и бързи, за да го издават. И никое от тях нямаше място в Комините.

Затичах се към вътрешния коридор – добра идея, както се оказа, защото секунди по-късно вратата, през която бях влязла, се събори с трясък. Сега звукът стана по-ясен. Той не беше от тропот на копита, нито от драскане на нокти по пода, следователно не ставаше дума за Фрек, Гарм или Амарок.

Това бе хлъзгане на люспи. Поклатих невярващо глава. Надявах се да греша, но в следващия миг се разнесе съскане, което разсея и последното ми съмнение.

Бяха ни преподавали за тези влечуги по време на Обучението и аз нямах никакво желание да ги срещам на живо.

Те се движеха невероятно бързо, по-бързо, отколкото аз можех да тичам. Никога не влизаха в селото и не се интересуваха да ловят Уъгморти, защото обикновено разполагаха с по-лесна плячка. Доколкото знаех, само три Уъга досега бяха ставали техни жертви, защото се бяха приближавали твърде много до Мочурището. Аз не исках да вляза в историята като четвъртата жертва.

Впуснах се по коридора с такава скорост, сякаш бях изстреляна от морта, но съскането зад гърба ми неумолимо приближаваше. Стигнах до разклонение, от което можех да поема в две посоки. Лявата щеше да ме отведе до входа в стената, през който бях проникнала в Комините.

Единственият проблем беше, че в тази посока се виждаха очи. Големи, неподвижни очи, вторачени в мен. Нямах време да ги броя, но вероятно бяха към петстотин. Най-лошите ми опасения току-що се бяха потвърдили. И което бе още по-тревожно, други очи ме приближаваха изотзад.

Не ми оставаше друго, освен да тръгна надясно. Но този път щеше да ме отведе нагоре по стълбите, а това бе забранена територия. Всеки Уъг, дръзнал да стъпи там, рискуваше главата му да бъде отсечена от Лейдън-Тош и хвърлена в пещите заедно с останалите части от тялото му. Но нощно време Лейдън-Тош не беше във фабриката. А дори да беше, предпочитах да се сблъскам с него, отколкото с онова, което ме следваше по петите.

Втурнах се към втория етаж, а краката ме носеха с бързина, на която не бях подозирала, че са способни. Стигнах площадката и свърнах по първия коридор. Само веднъж погледнах през рамо и веднага съжалих, защото видях хиляда очи на не повече от десет метра зад мен.

Кой по дяволите бе пуснал тези изчадия тук?

Тогава ми хрумна неочаквана мисъл. Те бяха нощните пазачи на Комините. Това бе единственото обяснение. Затова и не нападаха никого през деня.

Но все пак едва ли ставаха за домашни любимци, което означаваше, че някой в Горчилище умее да прави немислимото – да ги контролира. А винаги ни бяха учили, че те не се поддават на дресировка. Дори Дъф Делфия не би дръзнал да се занимава с тях.

Стигнах единствената врата в дъното на коридора. Тя бе заключена. Разбира се, че ще е заключена. Какво друго очаквах? Не се обръщах назад. Не смеех. Измъкнах инструментите от джоба си. Пръстите ми трепереха толкова силно, че едва не ги изпуснах. Шумоленето на люспите вече приближаваше с яростта на буен водопад. Писъците от безбройните усти бяха толкова пронизителни, че мозъкът ми щеше да се пръсне. Говореше се, че писъкът е последното, което чуваш, преди да нападнат.