Дейвид Балдачи - Довършителката

Прокраднах се до стената на къщата. Тя бе едноетажна, направена от камък и дърво, със зацапани прозорци. Опитах да надникна през един от тях. Вътре цареше сумрак, но все пак можех да виждам, ако си притиснех лицето към стъклото. Това бе всекидневната. Придвижих се до съседния прозорец, от който прецених, че ще видя единственото друго помещение. Спалнята на Куентин бе обзаведена само с едно легло, с одеяло и възглавница върху него. Не се забелязваха никакви дрехи. Вехтият чифт ботуши, с които винаги ходеше на работа в Комините, също липсваха. Вероятно затова Съветът бе заключил, че е избягал по собствена воля. Уъговете, изядени от Гарм или сполетени от Случка, обикновено не вземат всичките си вещи.

Поех си дълбоко дъх и заобиколих до задната врата, намираща се на няколко метра встрани. Тя бе заключена, което не ме изненада. Преодолях ключалката с малките си инструменти. Започвах да се превръщам в изпечен престъпник. Открехнах, влязох и затворих след себе си колкото можех по-тихо, но все пак ми се стори, че ръждивите панти издават пронизително квичене. Треперех от глава до пети и се срамувах от своята уплаха.

Застанах насред всекидневната. Тя служеше още и за библиотека, защото имаше лавица с няколко книги. Също и за кухня, защото в ъгъла над огнището висеше почерняло котле. И за трапезария, съдейки по малката кръгла маса с един стол край нея. Върху масата бе поставена калайдисана чиния, а край нея – нож, вилица и дървена лъжица. Всичко бе спретнато и подредено, точно какъвто беше моят приятел.

Когато очите ми привикнаха със слабата светлина, огледах първо книгите. Те не бяха много, но от друга страна, повечето Уъгморти не притежаваха нито една.

Извадих първата. Тя бе озаглавена „Инженерството през Сесиите“. Разгърнах я, но рисунките и думите вътре бяха твърде сложни за моя ум. Посегнах към следващата. Тя ме озадачи, защото бе посветена на керамиката. Аз знаех със сигурност, че Куентин мрази да работи керамика – затова и цялото Довършване на подобни изделия в Комините се падаше на мен. Защо тогава се бе сдобил с нея?

Първите няколко страници действително описваха изработката на глинени изделия и аз се загледах в скиците на чинии и чаши в различни стилове и цветове. Но по-нататък открих нещо различно. Малка книга, вложена в другата.

И от нейното заглавие по кожата ми полазиха тръпки: „Мочурището: Истинската история“.

Тази вътрешна книга не беше печатана, а писана с мастило на ръка, върху акуратно изрязани листове пергамент. Имаше както текст, така и детайлни рисунки и те бяха наистина плашещи. Някои бяха на същества, които никога не бях виждала. Всички те имаха вид, сякаш охотно биха те изяли и в сравнение с тях Гармът изглеждаше като ласкаво котенце.

Потърсих името на автора, но не го открих. И все пак положително я беше писал Куентин. Откъдето следваше поредното шокиращо заключение.

Той бе ходил в Мочурището и преди. И се бе връщал жив.

Измъкнах тайната книга от скривалището й и я пъхнах в джоба на наметката си. Онова, което се съдържаше върху нейните страници, щеше да задоволи любопитството ми, но нищо повече. Куентин Хърмс нямаше никого, за когото да се грижи, затова бе свободен да опитва късмета си в Мочурището. Аз бях лишена от тази възможност, дори да съберях нужния кураж, в което се съмнявах. Бях Вега Джейн от Горчилище и винаги щях да си остана такава. Един ден щяха да ме заровят в сиромашката част на Светия парцел и животът щеше да си продължи, както обичайно.

В този миг чух превъртане на ключ в ключалката на предната врата.

Шмугнах се зад най-близкия шкаф и притаих дъх. Някой влезе в стаята и вратата се захлопна. Разнесоха се стъпки и тихи гласове, по които отсъдих, че новодошлите са повече от един.

После един от тях се усили достатъчно, за да го разпозная, и сърцето ми се спусна в петите.

Това беше Джурик Кроун.

Ако имаше Уъг, когото не исках да срещам тъкмо сега, това бе именно той. Вече ме бе видял при Мочурището. Натъкнеше ли се на мен още веднъж, подозренията му щяха да се усилят до такава степен, че да ме прати във Валхал, дори и по някакво скалъпено обвинение.

Опитах да се смаля съвсем, почти да изчезна, докато стъпките кънтяха по дъсчения под.

– Как е възможно досега да не открием нищо полезно. Абсолютно нищо! Нима този Уъг е бил чак толкова хитър? – рече раздразнено Кроун. Другият му отговори нещо, което не успях да различа, но гласът ми се стори смътно познат. – Но най-много ме озадачава пръстенът – продължи той. – Толкова Сесии минаха, и сега изведнъж се озовава тук. Знам, че двамата са били приятели, близки приятели, но защо Върджил не го е оставил на сина си, Хектор? Този старец винаги е бил страшно потаен...